Висшето образование в България – много претенции, малко действия

Автор: Кирил Желязков, главен директор в БСК

________

I. Висше образование и пазар на труда в България-проблеми

През последните години сред академичните среди, представителите на бизнеса и в държавните институции, все по-често се водят дискусии за това, че системата на висшето образование в България се нуждае от реформи, модернизиране и чувствително повишаване на нейната ефективност. Като основни нейни недостатъци се посочват слабата връзка с практиката и с изискванията на икономиката, неефективната реализация на завършилите студенти и качеството на тяхната професионална подготовка. Водените дискусии са продиктувани от необходимостта за преодоляване на съществуващите диспропорции между степента и качеството на подготовката на специалистите във висшите училища и потребностите на икономиката от една страна. От друга страна, дефицитът на кадри за приоритетни сектори в индустрията придобива все по-остър характер и налага интензивно търсене на нови решения и нестандартни подходи за неговото преодоляване.

Под влиянието на редица външни и вътрешни фактори, българските фирми проявяват понастоящем слаб интерес към участие при финансиране на висшето образование и научните изследвания в университетите. Към това се прибавя и фактът, че в процеса на прехода към пазарна икономика индустриалното производство в България се преструктурира съществено. Бяха закрити някои промишлени сектори, други силно ограничиха своето производство, а дългоочакваният приток на чуждестранни инвестиции, свързани с разкриване на нови работни места, се забави във времето и се насочи към отрасли, генериращи ниска добавена стойност.

Фирмите в България в преобладаващата си част са малки и средни предприятия, които в повечето случаи са ниско технологични или работят в сферата на услугите. Разбира се, има и високотехнологични сектори, които се развиват динамично и започват все по-осезаемо да определят облика на българската икономика. От тях се очаква, обаче, да се ангажират по-тясно както с ясно формулиране на конкретни изисквания към подготовката на специалистите в университетите, така и с финансирането на висшето образование и научните изследвания, а така също и с осигуряване на реализацията на завършилите студенти, при условия, съпоставими с реализацията им във водещи европейски и световни фирми. Такива примери, прилагащи принципа „ще си решим проблема с кадрите сами и по-добре държавата просто да не ни пречи“, вече са налице.

Ако трябва да резюмираме, то за висшето образование е необходимо:

  • съществено повишаване на качеството и на съвместимостта му с европейските системи за висше образование с цел заемане на достойно място в европейското пространство за висше образование;
  • изграждане на устойчива и ефективна връзка между висшите училища и пазара на труда, постигане на динамично съответствие между търсенето и предлагането на специалисти с висше образование;
  • стимулиране на научноизследователската дейност във висшите училища и на развитието на иновации, ориентирани към пазарната икономика;
  • модернизация на системата за управление на висшите училища;
  • оптимизиране на финансирането на висшето образование чрез нови модели на финансиране;
  • по-тясно обвързване на качеството на подготовката на специалистите с изискванията на бизнеса и пазара на труда и реализацията на завършилите студенти? 

Може ли това да се постигне чрез досегашния модел на висше образование у нас? Според мен не. Защо? 

Висшето образование в България има коренни традиции, опит и значителни постижения, които не могат да бъдат подценявани и пренебрегвани. Ключовата му роля като двигател за динамично преструктуриране на икономическата база и изграждане на конкурентоспособна икономика, основана на човешките качества и интелектуален потенциал, на знанието и напредъка на технологиите, през изминалите години е безспорна. 

В условията на пазарна икономика системата на висшето образование в България премина през процес на значителна промяна. Достъпът до висше образование е улеснен, което доведе до увеличаване броя на студентите и специалистите с висока квалификация и до модернизиране и разширяване областите на висше образование и професионалните направления. Следва да отбележим обаче и редица негативни тенденции и проблеми, като например: ежегодната „битка“ на висшите училища за студенти, занижаване качеството на процеса на обучение с оглед запазването на финансовите субсидии, наличието на завършващи кадри по специалности без практическа реализация на пазара на труда, остарялата материална база за обучение, епизодичните съвместни проекти на бизнеса с висшите училища при търсенето на пътища за оптимизация на учебната документация.

Ако трябва да обобщим - висшето образование в България е изправено пред съществено предизвикателство:

  • от една страна, да се ускори и завърши започналият процес на структурни реформи, като се преодолее изоставането спрямо водещи европейски държави;
  • от друга страна - да се реализира успешно процеса на стратегическа трансформация на висшето образование - от допълваща/обслужваща сфера в решаващ фактор за печелене на конкурентно предимство в европейската и глобалната надпревара за знания, предпиемачество, материален просперитет и духовен напредък на новите поколения. 

Това аргументира необходимостта от цялостна, основана на международни стандарти, критерии и изисквания, радикална промяна. Досегашната система на висшето образование очевидно не може да отговори на това предизвикателоство. Необходими са цялостни и логично свързани промени в законодателната база – както в Закона за висшето образование, така и в останалите нормативни и поднормативни актове, свързани с регламентирането на тази важна за обществото сфера. 

III. Основни проблеми и предизвикателства в развитието на висшето образование

  • отсъства стратегическа обща политическа и правна рамка, която ясно да дефинира ролята на висшите училища в насърчаването на иновациите и предприемачеството в условията на дигиталната икономика през следващите най-малко 10 години;
  • участието на висшите училища в процеса на изпълнение на иновативната стратегия за интелигентна специализация досега е инцидентно и маргинално. В резултат, висшите училища не са напълно наясно с възможностите и изискванията за финансиране на европейски проекти в тази област. Само отделни университети са възприели активна роля, например за дефиниране на стратегически цели или иницииране създаването на ключови промишлени клъстери;
  • разделянето на преподаването от научната дейност, е характерно за досегашната практика. Научните разработки, особено фундаменталните, все още се осъществяват от Българската академия на науките. Налице са трудности при усвояване на институционалното финансиране за научно-изследователска дейност от страна на университетите, въпреки че някои от тях много успешно усвояват проектно финансиране и са правилно позиционирани в стартиращата иновативна стратегия за интелигентна специализация на страната;
  • Голяма част от обмена на знания между висшите училища и техните външни и бизнес партньори няма системен характар. Сътрудничеството и партньорството все още не са неотделима част от дейността на университетите. Също така, има какво още да се желае от правната регулация на публично-частните партньорства и обществените поръчки, която в някои случаи се явява пречка за висшите училища да сътрудничат с бизнеса;
  • Рядко се извършва иницииране, разработване и съвместно участие в общи проекти на студенти, преподаватели и работодатели.
  • На системно равнище, сътрудничеството в научно-изследователската дейност и създаването на съвместни учебни програми, организирането на стажове и практическо обучение често се свеждат до отделни проекти между висшите училища и фирмите без устойчива структура и подходящи ресурси, които да стимулират динамична промяна в системата на висшето образование. 

IV. Опит и „добри практики“ в някои Европейски страни

Без съмнение висшето образование не само у нас е изправено пред предизвикателствата на световните тенденции: глобализация, дигитализация, социална и културна хетерогенност, демографски промени. Те водят до комплексния въпрос: от какви знания, умения и компетентности се нуждаят специалистите с висше образование през 21-вия век?

Както показва опитът на някои европейски страни – Германия, Австрия, Швейцария, все по-отчетливо се налага значително по-голямата практическа насоченост на обучението, която варира в зависимост от конкретната специалност или висше училище. Същественото при него е това, че се търси съвместна „територия“ на фирмата и висшето училище, където да се координират взаимните изисквания, отговорности и практическото изпълнение на обучението, респективно, да се потърси по-доброто съответствие с пазара на труда.

Опитът в Германия например, показва, че се прилага обвързването на практическата работа във фирмата и теоретичните лекции във висшето училище или в професионалната академия (Berufsakademie). Тези две форми се редуват по между си по време на цялото следване в един регулярен ритъм. Тъй като в този случай фирмата и университетът (висшето училище) са партньори, т.е. между тях има подписан договор, учебният материал от следването много добре намира приложение в практическото обучение по време на работа във фирмата. Тъй като практическото обучение е много важен аспект за работодателите, завършилите висше образование с по-голяма практическа насоченост в голяма степен съответстват на изискванията на работното място или на заеманата позиция във фирмата.

Обобщението на опита и практиката в някои от водещите икономики в Европа показва, че от висшето образование се очаква да формира у специалистите няколко клъстера от компетенции, които се приемат за съществени, особено от гледна точка на тенденциите в пазара на труда:

  • Специфична професионална експертиза като базово и ориентиращо знание, комбинирано с разбиране на икономическия, социалния и политическия контекст;
  • Познавателни възможности, особено аналитични умения и умения за решаване на проблеми, в комбинация с възможностите за бързо навлизане в нови полета на професионалните дейности;
  • Социални компетенции, преди всичко комуникативни умения, възможности за индивидуална работа и работа в екип, а също така гъвкавост и работа под напрежение;
  • Междукултурни компетенции, преди всичко отвореност към други култури, познаване на чужди езици, компетенции свързани с общуването с други страни и познаване на тяхната ежедневна култура;
  • Персонални умения, гъвкавост и мотивираност. 

V. Предложенията

С оглед по-добрата взаимовръзка между знанието и компетенциите, опитът и „добрите практики“ показват, че обучителният процес трябва да дава възможност за по-голяма практическа насоченост /дуалност/ на обучението чрез систематичното свързване на:

  • базовото знание с уменията за решаване на проблеми;
  • познанието на отделните елементи с разбирането за цялостната система;
  • теорията с практиката;
  • аналоговите с дигиталните форми на учене;
  • индивидуалното с колективното обучение;
  • самостоятелността с екипно-ориентираната работа;
  • персоналната културна идентичност с разбирането за междукултурност;
  • индивидуалните поведенчески реакции със социалната интеграция. 

От друга страна, държавата трябва да знае какво точно иска от висшите училища и да разполага с ефективна система за прогнозиране на потребностите от знания, умения и квалификации. Предоставяйки субсидии, държавата трябва да създаде средата и да контролира постигането на заложените цели и резултати в обучението, измерими и съпоставими по ясни, международно приети критерии и стандарти. Това в допълнение с частната инициатива и предприемчивост, с автономността на висшите училища, с поощрението на симбиозата на висшите училища с индустрията и научните организации, може да бъде в основата на процесите на промяна през следващите години.

С оглед обезпечаването на такъв тип обучение във висшите училища, следва да се използват нови методи за обучение, като например включването в проектни разработки или активно включване в дейността на изгражданите технологични паркови и научноизследователски центрове, особено в регионален аспект. В същото време, разнообразното свързване на теорията с практиката е повече от необходимо. Следователно, обвързващият, дългосрочен ангажимент на фирмите под формата на партньорства в обучението, е повече от необходимо.

Тези партньорства в обучението следва да се базират на законово регламентирани обвързващи правила, които трябва да са подготвени и приети от участващите фирми и университети и да бъдат валидни, както за процеса на обучение, така и за изготвянето на по-практически насочени учебни програми.

Дискусии с активното участие на академичните среди и заинтересованите институции, прозрачен и откровен диалог с индустриалците и обществеността - това според нас, е здравата основа за провеждане на обосновани и смислени промени, водещи до издигането на престижа и качеството на висшето образование в България.

Българска стопанска камара е предлагала множество идеи и проекти на нормативни и организационно - управленски мерки за усъвършенстване на нормативната уредба и повишаване качеството на висшето образование. Съвременната икономическа реалност, икономиката основана на знание, превръщането на човешкия потенциал в решаващ фактор за конкурентоспособността на българския бизнес, ни дават основание за активно участие в публичните дебати и търсенето на решения.

В тази връзка считаме за необходимо и целесъобразно:

  • Продължаване на обществената дискусия по необходимите промени в българското висше образование с широко участие на всички заинтересувни страни и институции и разработването на основата за нови системни решения ;
  • Подготовка на пакет от предложения за комплексна промяна на нормативната уредба на висшето образование;
  • Въвеждане на нови финансови инструменти за финансиране на висшето образование
  • Създаване на работещи и устойчиви механизми и съвременни инструменти за хармонизиране на академичните планове и програми с изискванията на пазара на труда и създаване на съвместимост между системите за трансфер и натрупване на кредити във висшето и професионалното образование и обучение;
  • Иницииране учредяването на Национална академия за професионално обучение
  • Постигане на активна симбиоза на научните изследвания и учебния процес с използване възможностите на технологичните центрове ;
  • Разработване на „пътна карта“ за дългосрочно поетапно реализиране на новите решения.