Мнение на Иван Нейков, председател на Балканския институт по труда
Една от рисковите групи на пазара на труда у нас са младежите до 29-годишна възраст. При тази група хора най-ярко проличава противоречието между образованието и потребностите на пазара. Работодателите непрекъснато твърдят, че от учебните заведения - средни и висши, хората излизат, без да имат тези знания и умения, които се изискват от тях.
В същото време пък самите учебни заведения заявяват, че шефовете на фирми не казват какво трябва да знаят бъдещите им работници. От тази скъсана връзка между шефове и образование всъщност страдат младите, които сега завършват образованието си. Те имат дипломи, но се оказва, че това не е достатъчно за бъдещите им работодатели, които изискват нещо повече от тях. Това е един от големите проблеми, свързани с младежката безработица. Другият голям проблем при младите е погрешната квалификация. Има пари по така наречената ваучерна система за квалификация, много средства се наливат за квалификация, но всъщност къде е проблемът? Получава се следният резултат. Квалифицираните кадри са за такива дейности, каквито им предлагат обучаващите организации, а не такива, каквито търси един шеф на фирма например. Това е проблем не между висшето училище и студентите, а между системата за квалификация и работодателя. Една огромна част от младите хора получават сертификат за английски например, но не това му трябва на шефа, който търси служители. Липсата на национална система за квалификация, която е близко до работното място, отново в крайна сметка засяга главно младите хора.
Свободните места на пазара на труда, които остават незаети, са за неквалифицирани кадри. Част от проблема е в това, че младите, естествено, не искат да заемат места, които не са атрактивни. Те са инвестирали в себе си и искат да получат стойност, реципрочна на цената на труда си. От друга страна, работодателите не са склонни да определят високи заплати на току-що започващите трудовия си стаж младежи.
Тяхната теза е: Вие още не сте квалифицирани и затова сте с ниска заплата. А младите казват: Аз съм с ниско възнаграждение, как да живея и как да продължа да инвестирам в себе си. Това е наистина омагьосан кръг.
У нас липсват и професионални стандарти. Става дума за споменатото вече противоречие между учебните заведения и работодателите. Нямаме професионални стандарти какво трябва да знае работникът или служителят, заемащ определена длъжност. Няма значение дали той ще е висшист, дали ще е водопроводчик, или айти специалист - всъщност трябва да има стандарти, които да посочват какви са знанията, които този човек трябва да има, за да заеме определена длъжност. В България такива стандарти няма.
Който от младите специалисти има езикови способности, той иска да се реализира преди всичко зад граница. Истина е, че вече се очертават дефицитни специалности за следващите години. Това са инженерните кадри, медицинските специалисти и тези, свързани със селското стопанство. Нямаме достатъчно подготвени специалисти за изброените специалности. И в момента те са донякъде дефицитни. Ето защо трябва да бъдат увеличени бройките по тези специалности във вузовете. За да се променят нещата, трябва незабавно да започне диалог между браншовите, работодателските организации и висшите учебни заведения, за да бъдат адаптирани учебните програми към нуждите на работодателите.
