Сашо Дончев: Ако имахме представа, нямаше да имаме такава държава. И това е големият ни проблем всъщност като общество. За съжаление преди 25 години обществото очевидно имаше енергия за промяна, но тази промяна не се случи. Не се случи, защото според мен тя беше оглавена...бих могъл да кажа и лидерствана, но по-точно име според мен е оглавена, от випускници на идеологическите институти на БКП. И те направиха всичко възможно с поредица от козметични операции и имитации да запазят държавата такава, каквато я познават и каквато знаят, че може да им служи на тях, а не на обществото и от друга страна да създадат капитализъм, такъв какъвто го знаят от учебниците си или от Маркс и Ленин.

 

Божидар Любенов: Казвате не на обществото, а на...

Сашо Дончев: Да, на елитите. Това са за съжаление по-голяма част, може би има и изключения...не може би, аз знам, познавам изключения...

Божидар Любенов: А защо обществото не си поиска своята държава?

Сашо Дончев: Ами защото е ниско културно, защото не е достатъчно образовано.

Божидар Любенов: Тоест през тези 25 години не намирате да има някаква положителна промяна в мисленето, в отношението към хората?

Сашо Дончев: Напротив! Аз мисля, че усещането за свобода и стремежът към свободата през 89-та година, особено сред състоялите се вече хора – 28-35 годишни, според мен беше много по-истински и по-осмислен. А днес най-често конформизмът надделява. Днес онези хора, към които мисля, че принадлежах и аз, бяхме готови да се борим за своята свобода. Бяхме готови да отстояваме правото си да мислим различно от...днес е прието да се казва от мейнстрийма. А сега конформизмът е повече.

Божидар Любенов: Да не би да има разлика...

Сашо Дончев: Извинявайте, може би заради това, че днес съществуват повече възможности. Тогава ние нямахме възможности, тогава на нас не ни се предлагаха алтернативи, а това е вкарване в ъгъла и тогава човек, притиснат до стената, като че ли по-силно и по-емоционално преживява този си стремеж към свобода, а сега има много възможности.

Аз често срещам млади хора, които идват при нас като кандидати за работа и на интервюто ги питаме как така ти си на 28 години, а вече си сменил 7-8 работни места? И той ми заявява – аз искам да се развивам, г-н Дончев. И това категорично ме убеждава, че той е конформист, той не може да е човек, който иска да се развива. Човек, който иска да се развива, той при всички случаи се стреми да постигне нещо, да напише ред в своята биография, да създаде нещо, с което да се похвали на приятели, а утре може би и на децата си.

Божидар Любенов: Нямаме ли усещане, че самата свобода я приемаме по различен начин или разлики в понятията, или в съдържанието?

Сашо Дончев: Това е същият културен въпрос. Въпросът е дали и кой разрешава да бъде приемана по различен начин. Защото в моите представи за свободата, и това е най-банално, свободата е отговорност. Не, това е истината. Свободният човек е човекът, това е мое любимо определение, който на базата на своите качества, знания и умения в общуването си с природата и с околните, създава стойности и има право да се разпореди с тези стойности. В този процес човекът е отговорен.

Ако свободата се възприема като право да потребяваш, да имаш...даже аз избягвам думата право, но да имаш възможност да посягаш към нещо, което не е създавано от теб, това разбира се, че не е свобода, това според мен във всички ценностни системи е кражба, тоест извън приетите нормални неща в човешките общества.

Божидар Любенов: Тоест като говорим за свободата на личността, тази личност разбира ли днес, че има възможност да отстоява българските традиции, да създава културни ценности? Извън този конформизъм?

Сашо Дончев: Първо аз съм много яростен противник на колективизма и много често в такива културни разговори се бъркат понятието общество с понятието колективизъм. Същевременно за мен индивидиумът е Бог. Аз вярвам в индивидуализма, вярвам, че светът, защото животът принадлежи на всеки един от нас, в крайна сметка светът е съставен от многото животи и в този смисъл светът е изцяло индивидуалистичен. И всякакви колективизми са вредни за развитието на индивида, задържащият понякога даже убиващ и най-достойните, най-можещите.

И тук разбира се има една спекулация отново, особено като се говори примерно за Айн Ранд непрекъснато се говори за нейния егоизъм и всякакви такива шменти-капели, всичко това са глупости. Индивидуализмът и егоизмът, такъв какъвто ние го знаем от социалистическите си теории, е натоварен с негативизъм, а този негативизъм идва от това, че егоистът, според онази ни представа за нещата, е човек, който подчинява другите на себе си. А индивидуалистът е човек, който не иска да  бъде подчиняван от другите. Разликата може би е тънка, но тя за интелигентни хора не е сложна.

Божидар Любенов: Като говорим за това трудно и различно разбиране на свободата, изкуството в България свободно ли е, хората на културата не са ли твърде зависими от представителите на бизнеса или както казвате на създателите на стойности, не определят ли преди всичко парите свободата на творците? И между създателите на културни блага и богатите хора по тази причина не се ли разтваря все повече една дълбока пропаст?

Сашо Дончев: Първо това с производителите или създателите на стойности нямам претенции да съм му автор, това е историческата част от теорията, икономическата теория. А иначе, вижте ние много трудно можем да дадем еднозначен отговор на така общо зададен въпрос. Няма никакво съмнение, че ние сме различни, няма никакво съмнение, че сред тези, които създават стойности, някои от които успяват и са богати, сред богатите има такива, които създават стойности, а такива които са богати неизвестно защо. Сред създателите на стойности има такива, които са креативни и стойностите, които създават, са иновационни и те успяват, защото благодарение на качествата си не се страхуват от конкуренции и в тази конкуренция всеки ден са все по-добри и по-добри и тези хора, креативните, те всъщност са създатели на култура. И разделението между хора, които създават, както Вие казвате, стойности и културни блага, е малко изкуствено и на мен, моля да ме извините за това, но изобщо не ми работи. Какво е една хубава пиеса, какво е една хубава книга, какво е една картина хубава. Така че животът, като че ли исторически, ние имаме достатъчно много доказателства за това, че в живота разделителната линия минава между можещите и неможещите, а не между тези, които произвеждат хляб, и тези, които пишат книги примерно или поезия.

Божидар Любенов: Но тези, които пишат книги, са малко по-далече от крайния продукт на спечеленото от това, че са написали книга. Преди това трябва да имат шанса да имат парите. Пиесата също струва с пари.

Сашо Дончев: Да. Вижте, дано не бъда грешно разбран, но аз като ученик много обичах да, помните сигурно, че имаше една такава библиотека – биографии на интересни личности – в това число имаше огромно количество художници, писатели сред тях, така че много обичах да чета такива книги. И си спомням колко много от най-талантливите художници, примерно, са умирали в нищета, но това не е направило животът им по-малко щастлив. Хората, които са наистина талантливи, истинските творци не го правят за пари. За тях най-голямото удовлетворение е продуктът на техния талант, когато той е реализиран.А тези другите, които се опитват да имитират талантите, тези, които едно време ги наричахме културтрегери, но при всички случаи и във всички исторически времена те са производители на халтура, ето те са нещастни, защото нито имат радостта от гениалното творение, нито имат радостта от материалната отплата от покупката на това творение. Ето за тях някак си не ми е тъжно.

Божидар Любенов: И все пак държавата не успява да финансира пълноценно винаги културните процеси. Откъде да очакват средства за своите проекти художниците и артистите, за които говорим?

Сашо Дончев: Защо искат от държавата?

Божидар Любенов: А от кого?

Сашо Дончев: На базата на кои или какво кара тези интелигентни хора, творци, да смятат, че държавата би могла да има критериите да оценява това, което те правят?

Божидар Любенов: Добре, къде е критерият?

Сашо Дончев: Ами тя никога няма да има този критерий. Вие представяте ли си какво би се случило, аз май в предварителен разговор с Вас използвах точно този пример, но сега ми идва на ум – какво би се случило с плеяда художници, ако трябваше Хитлер да ги оценява, който е неуспял студент в художествената академия. Ами там, на клада щяха да бъдат всички. Меценатството е това, което е дало шанс на истинското творение да оцелее.

Божидар Любенов: Съгласен съм, а има ли меценатство у нас?

Сашо Дончев: Разбира се, че има. И аз Ви казах – точно тези хора, които не чакат на опашка за обществени поръчки, които не се натискат да бъдат спонсори на политически партии, които не търсят своята реализация благодарение на това, че са близо до властта, те са хората, които имат нужда от култура. Имат нужда за себе си и за своите деца, те са онези, които някъде скришом свирят на пиано или най-вероятно на цигулка, пишат стихове. Някои от тях даже го правят не скришом. Друг е въпросът, че те се забавляват с това и най-често не смятат, че творят и правят някакви значими неща, но те са близо до това, което Вие наричате култура. Те имат нужда от тези продукти. Нещо повече, тяхната креативност се подхранва от креативността на творците, на тези културни блага, използвам Вашия термин.

Божидар Любенов: И все пак има някаква пропаст.

Сашо Дончев: Има я и тя е създадена оттогава, за да има място за политиците и то за онези с подарената власт, които по наследство я получаваха, защото са активни от комсомолски години.

Божидар Любенов: А днес как да се предпазим?

Сашо Дончев: Ние съхранихме същата държава. Ние не променихме държавата, ние оставихме държавата по същия начин – тя функционира, както функционираше тогава. Единствено сега вместо партията на Тодор Жиков имаме партията на Бойко, на тоя, на оня, нали?! Различни партии, те периодически в някакви комбинации участват във властта, но нищо друго не се е променило.

Божидар Любенов: Тогава културата по какъв начин може да помогне да се излезе на верния път? Отделяме ли въобще достатъчно внимание на културното развитие, на познанията и уменията, които очакваме да получим да кажем от образователната система?

Сашо Дончев: Вижте, в моята представата културата е всичко онова, което не е създадено от Господ. Всичко онова около нас, в нас, което е добавено към създаденото от Господ. Така че в това отношение култура се прави навсякъде. Това първо.

Второ, очевидно е, че това културно израстване е невъзможно да бъде отделено от процеса на образование, възпитание. Очевидно, че това също, образованието и възпитанието е част от тоя културен процес. Очевидно е, че ако ние не помогнем на децата от ранна възраст да разберат, че са граждани, ако не им помогнем да разберат, че са свободни хора, ако не им дадем шанс да осмислят Аз-а и през тоя Аз да бъдат взискателни, да не позволяват да злоупотребяват с техните права, то ние никога няма да постигнем оня свят, за който всички ние мечтаем.

Божидар Любенов: Ясно е, че тази пропаст все още ще бъде като една граница, която по някакъв начин отличава едната група от другата. Къде по пътя, хайде да не казвам към тази пропаст, но къде в културното пространство можем да разположим музея и каква е неговата роля днес?

Сашо Дончев: Ами, образователна. Музеят е хубавата... как да кажа... никога не съм го споменавал, но сега така ми се прииска. Според мен музеят е по-добрата история, отколкото историята, която децата учат в училище. Защото историята, която ни се натрапва и на нас, и на днешните деца, е култова. Това е наука за култа. В тая история най-страшното е, че се преувеличава ролята на един или друг воевода, държавник. Страшното е, че в същия тоя исторически момент се пренебрегва ролята на другите, които са реалните съзидатели. Тези, чийто труд виждаме и оставя следи за поколенията. Музеят е една такава история, в която част от творците имат щастието, може би някои от тях не го доживяват, но имат щастието да покажат онова, което са сътворили на поколенията след себе си. В този смисъл при всички случаи музеят е история.

Другото което, музеят е естетика. Аз не си представям, ако щете никакво общество, ако щете никакъв бизнес не си представям без естетиката. Между другото това на нашите политици трябва да бъде специално преподавано, защото още от Сократ ние знаем, че политиката не може да бъде неестетична. Напротив, тя е до такава степен безпардонна, че няма днес нищо общо с естетиката. Ако щете и това, което се случва днес или вчера. Така че музеят е естетиката, без която ние не може, без която ние няма как да отпушим онова, дадено ни от природата, умение да творим, да създаваме красота, а и да изпитваме красота.

Божидар Любенов: Ако има музей на българския преход, кой е експонатът, който ще бъде основен там?

Сашо Дончев: Сложен въпрос, не съм мислел. Ще има много кандидати, защото нашият преход има толкова майки и бащи, толкова заслужили деятели, че не знам. Нека да ги оставим в историята, да не са в музея, защото историята им е по-подходящо място.

Божидар Любенов: Имате опит в създаването, поддържането и развитието на медии. Вестник „Сега” е един пример.

Сашо Дончев: Да, добър опит.

Божидар Любенов: Каква е ролята на медиите, на журналистите за изграждането на един успешен културен модел в България?

Сашо Дончев: О, огромна. За съжаление като реагирах по тоя начин, това е по-скоро очакването, че медиите играят тая важна роля. А дали те се справят със своята роля, то е въпрос, даже не е и сложен тоя въпрос, отговорът му е лесен. Не, в България медиите не се справят със своята задача.

Божидар Любенов: Защо?

Сашо Дончев: Защото вижте, в едно общество за съжаление повече от сто години в света господства тази много вредна симбиоза, даже не би трябвало да се нарича симбиоза, може би колаборация между парите и политиката. За съжаление когато парите подадат в хора, които нямат, които не са имали възможността, които в детството си не са били обичани, които в своето детство не са ходили в музеи, на които не са им създадени естетическите критерии, те купуват по своя вкус продукти. Оттам идва и бедата може би на истинските творци. И в тоя смисъл парите трябва да бъдат следвани и ако те отидат в тези ръце, за които аз говоря, нищо добро не чакайте в това общество. Ако пък парите са само разменна стока срещу произведените стойности, то тогава всичко е наред в това общество. Излишъкът от пари, т.е. незаработените пари, да бъда още по-ясен, незаработените пари са тези, които развалят обществото. И в тази ситуация нямаме решение на всички въпроси, за които Вие говорите. Няма как да стигнем. Тези пари ще стигнат, те стигат, нали знаете, те стигат навсякъде, където има чалга, те са там, защото техните притежатели имат такъв естетически вкус. Но да се обобщава, че хората с пари, т.е. и тези, които правят, трудно използвам тая дума бизнес, но които произвеждат са същите, които имат пари, че са едни и същи хора. Това е категорично невярно и изключително обидно по отношение на хората, които всеки ден ходят и месят хляб. Изключително обидно е това.

Божидар Любенов: Много въпроси днес остават без отговор. Една минута имаме за традиционното пожелание или послание към нашите слушатели.

Сашо Дончев: Помогнете на децата да осмислят Аз-а, още с прохождането им дайте добър пример с труда си, приобщете ги да се трудят, направете ги свободни граждани. Всичко ще дойде по местата си.