Исторически доказан факт е, че свободните граждани искат и могат да организират живота в едно общество по най-добрия за тях начин. На първо място това означава създаването на обществен ред, който да позволи колективното действие и да гарантира поведението на всеки член на обществото в определена ситуация. Така още в дълбока древност, като инструменти за поддържане на обществения ред, започват да се появяват институциите (семейство, училище, църква и др.). Макар и възникнали неформално, някои от тях векове наред успешно служат на нуждите на обществото. По-късно, с възникване на държавата, се появяват и формалните, често наричани официални институции. В много части на света официалните институции успешно са допълнили неформалните.
За съжаление, в България този естествен ход на историята е бил възпрепятстван и прекъсван няколко пъти. И това не е останало без последствия. През годините на несвобода насилствено се променя културата на българина. Неслучайно през последните години често се обсъжда какво сме загубили и какво сме съхранили от своята идентичност. Това обаче не е най-важното. Важното е дали искаме да живеем заедно и заедно да създадем общество, което ще е добро за всички. Упорството на повече от шест милиона българи да останат в България, въпреки всички трудности, е доказателство, че те имат нужда от свое общество. Следователно въпросът е не дали искаме, а как да го постигнем.
Не казвам, че това ще се случи бързо. Нещо повече, убеден съм, че съпротивата на онези, които прекрасно си живуркат в сегашните мътни води, ще бъде сериозна. И те ще използват всички, дадени им от закона средства, а и не само тях, за да пречат на освобождаването на гражданите. Защото с освобождаването те ще загубят своята власт, своите привилегии, своята "тежест".
Това всъщност е най-големият ни проблем. Комунистическият режим не само промени културата на българина, той открадна и разврати институциите. Особено онези, чрез които ние бихме могли да покажем, че сме готови за сътрудничество, че сме отговорни, солидарни и съпричастни. Че сме свободни граждани. Затова днес имаме старчески домове, сиропиталища, държавни агенция за хората с увреждания, за закрила на детето и още много други. Чрез тях държавата имитира дейност, но не постига резултат. Нещо повече - тя има наглостта да твърди, че тези институции съществуват, защото липсва елементарна човечност у българите, че тя се "грижи" за онези, за които никой не иска да поеме отговорност. И премълчава факта, че всеки път, когато се стигне до критична ситуация, обществото се самоорганизира и намесва, за да поправи поразиите на същите държавни институции. Дали като събира пари - за лечение, за издръжка, за сносни битови условия на живот на тези уж "обгрижвани" хора. Дали като доброволци гасят пожари или спасяват давещи се в наводненията, предизвикани не толкова от пороите, колкото от безхаберието на чиновниците, ангажирани с превенцията...
Няма нито една област в нашия живот, в която бедствията, причинявани от онези, които се олицетворяват с държавата, да не са по-големи от ползите от тяхната работа. Ако изобщо има някакви ползи. Защото практиките от последните години показват, че чиновниците изобщо нямат стимул да доказват своята полезност за обществото. Те се възприемат като най-висша инстанция, чиято основна цел е "да забранява" или "да разрешава" определени права и свободи на гражданите.
И.д. елитите с охота подкрепят и укрепват този абсурд. И с всички сили минират пътят на българите към свободата. Най-красноречивият пример за това е основният закон - Конституцията. Вярно е, че тя е писана от депутати-комунисти, които по принцип не разбират къде е мястото на гражданите в едно общество. Те не могат да проумеят, че ролята на гражданите е първостепенна, а на държавата - по-скоро обслужваща. Този тип политици, които преобладават в управлението и днес, не осъзнават, че да си комунист не е задължително да си член на компартията. Днес комунистите в цял свят са приели ролята на етатисти. Това ги освобождава от задължението да цитират Ленин, като най-безспорно доказателство на тезите им. Но им позволява по същия начин, дори с още по-голямо презрение, да мразят свободния гражданин.
Доказателства за тази тяхна омраза ще откриете почти във всеки приет от НС закон и във всеки подзаконов нормативен акт. Но безспорната еманация на презрението към гражданина е Законът за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. За неизкушените от правните уредби да поясня - това е законът за референдумите. Закон, който по замисъл трябва да каже при какви условия гражданите ще участват в управлението на тази страна. Закон, който по своята същност е абсолютно противоконституционен. Защото в чл.1, ал.2 на Конституцията на България ясно се постановява принципът на народния суверинитет, според който цялата държавна власт произтича от народа и се упражнява от него, непосредствено или чрез органите, предвидени в конституцията. Въпреки този категоричен текст, народните избраници приемат закон, с който по-скоро се ограничава суверенитетът на народа и се добавят права на политиците, които би трябвало да са наши пълномощници във властта. Дали това е случайно? Дали липсата на реакция от Конституционния съд е също случайна? Не вярвам! Това са убежденията на нашите и.д. елити. За тях ние не сме достатъчно зрели, за да решаваме как искаме да живеем. За тях всяко различно мнение е обида, всяка критика - конспирация, всеки протест - саботаж. Нищо, че точно ние произвеждаме всичките 80 млрд.лв. БВП, в които те, политиците, нямат и нито лев принос. Нищо, че точно ние сме тези, които понасяме всички негативи от техните лобистки или просто некадърни решения. Нищо, че точно ние, които работим честно и почтено, потъваме в земята от срам, когато ни сочат с пръст като най-корумпирана държава. Политиците не страдат от подобни скрупули. Те нямат срам, нямат чувство за вина, нито пък достойнство, за да поемат отговорност за действията си.
25 години са достатъчно много загубено време. Добавяйки и предишните 45 години, трябва да признаем, че позволихме на някакви тарикати да пропилеят целия живот на едно поколение българи.
Време е да кажем: Стига! До тук!
Правото на референдум е възможност да се противопоставим на политически решения със съмнителна полза за обществото и още по-важното - да възложим на тези, които избираме, нашия дневен ред и целите, които искаме заедно да постигнем. Демокрацията е преди всичко пряка. Пряката демокрация е пътят към възпитанието на увереност в хората, че са способни сами да определят своето бъдеще и да се превърнат в граждани. Пряката демокрация ще помогне за преодоляване на съществуващите зависимости и за възраждане на доверието към институциите.
Ето защо е изключително важно законът за референдумите да бъде възможно най-скоро преосмислен и променен. Ние, работодатели и синдикати, сме готови на действия, за да се случи това.
Сашо Дончев, председател на УС на БСК
снимка: списание "Форбс"
