Интервю на Божидар Данев, изпълнителен председател на БСК, за вестник "Преса" за сигналите от икономиката, образованието и пенсионната реформа
Г-н Данев, беше отчетен ръст на икономиката от 2% за първото тримесечие спрямо същия период на м.г. Как коментирате това?
Сигналите от икономиката са положителни, защото това, което се чете между редовете в статистиката е, че за първи път в последните 7 години има ръст в промишлеността. Т.е. говорим за реални приходи от индустрията, за реални приходи на реалния сектор, независимо от стагнацията в икономиката, липсата на инвестиции и слабото усвояване на европейските средства през тези последни 7 години. Това означава, че индустрията започва да изправя глава. Определено настъпва спокойствие, но още не сме обърнали тенденцията напълно. Когато се изказват становища по развитието на икономиката, е важно да се следят тенденциите, а не временните стойности. Все още нямаме сериозен икономически ръст, нито сериозно намаление на бюджетния дефицит. Към това се наслагват негативните очаквания от непрогнозируемия край на кризата с КТБ и възможното допълнително разклащане на финансовата система, независимо от новия 16-милиарден дълг. Няма да има финансово спокойствие, докато не се изчистят портфейлите на част от българските банки и докато не отпадне заплахата за тези от тях, които са свързани с гръцката икономиката. Опасенията за финансовия сектор се допълват от натрупването на проблемите в енергетиката – например, съдебният спор между „Атомстройекспорт“ и НЕК или този между НЕК и някои от разпределителните дружества. Тези проблеми създават потенциални заплахи за финансовата стабилност на енергийната ни система и оттам – на макроикономическата рамка. Говорим преди всичко за структурна несигурност на фискалната рамка, която създава недоверие и, като последствие, продължава спадът на чуждестранните инвестиции. И то, забележете - независимо от ясно очертаните предимства като ниско данъчно облагане, ниска стойност на труда и т.н.
Цели производства се изтеглят оттук.
Да, това е в резултат на цялата тази несигурност. Ако следваме тенденциите на развитие на икономиката, тъй като тя е силно инерционна, можем да кажем, че докато не се обърне трендът в привличането на чужди инвестиции, не можем да твърдим, че е възстановено доверието към българската икономика и че трайно ще решим проблема с бюджетния дефицит, с разкриването на нови качествени и устойчиви работни места, с разкриването на производства с висока добавена стойност.
Наскоро представихте данни, според които големите предприятия в сраната са намалели с 11,5% за периода 2008-2013 г., а са се увеличи микропредприята, в които има едва до десет души заети.
В последните години в България вместо реиндустриализация наблюдаваме деиндустриализация. Немалък брой, 85 от големите предприятия са изчезнали, закрити са 21.7% от средните и 12.6% от малките предприятия. Проблемът не е, че вече тези явно нерентабилни дружества ги няма в индустриалния свят, а че покрай тях изчезва малкият и среден бизнес, който ги обслужва. Изчезват голяма част от фирмите, свързани с тях по технологичната верига. Това създава трайна безработица не само в дадени сектори, но и в определени региони, което води до регионална дебалансираност. Такъв е примерът със закриването на завода за гуми във Видин. Увеличаването на микропредприятията е резултат от търсенето на спасителен ефект за семействата, тъй като повечето от тях са фамилни фирми. Те в никакъв случай не могат да бъдат гръбнак на икономиката, не са свързани с производство на продукти, а са преди всичко в сферата на битовите услуги. Това не са производители на продукти с висока добавена стойност, които да увеличават качеството и конкурентоспособността на българския износ. Това са предприятия, които имат потенциал частично да потъват в сивия бизнес.
Оцеляват по този начин?
Да. И какво се получава – има „преливане“ от ликвидацията на големите предприятия в микропредприятия, които често дори не спазват Кодекса на труда, а разчитат включително на публични средства от осигурителните и социалните фондове.
Често казвате, че няма работа за хората, но и че няма хора за работата. Един от най-големите проблеми са безработните без образование и квалификация.
Все повече хора нямат необходимото образование и квалификация, да не говорим за нужните умения и компетентности. Според мен, този процес се задълбочава с палиативните мерки, които се вземат за неговото решаване – със субсидираната заетост, с намаляването на ножицата между социалните помощи и минималната заплата. Подобна политика тласка голяма част от неквалифицирания труд да влиза в сивия сектор. За да не си загубят обезщетенията или помощите, тези хора не желаят да подписват трудови договори.
Какво могат да работят тези хора?
Пак казвам, основният проблем е, че дори, когато им се предлага работа, те предпочитат временна заетост или пък да работят на черно. И са потенциален контингент на битовата престъпност - от сечене на гори до крадене на добитък или реколта.
Какво е решението? Вие пръв заговорихте за потомствена безработица сред тези хора.
Личното ми мнение е, че това е проблем, който трябва да бъде решен от държавата. Става въпрос за цивилизационни проблеми, за хора, които имат друга култура и модел на поведение. Тук не говорим за емоционална или друга интелигентност, а за интелигентност в поведенческия им модел. За да може това да се преодолее, е нужна радикална промяна в образователната система с въвеждане на пансионатно обучение, за да се откъснат от тяхната цивилизационна среда, която ги дърпа надолу. А за родителите, които не желаят да изпратят децата си на пансионатно обучение, да им се спират социалните плащания. Целта е не само да получат необходимите хигиенни и обществени навици, а и образование, професия, да се интегрират ефективно в обществото.
Каква професия?
Всякаква – икономиката и сега има нужда от работна ръка. Туризмът се задъхва от липса на работна ръка. Може би акцент трябва да се постави върху селскостопанските работници, тъй като е време да си възвърнем нивото в аграрното производство. България до неотдавна беше водеща страна в Европа – например, бяхме един от големите производители на домати - основен конкурент на Италия в световния износ на този продукт, а днес го внасяме от Македония и Гърция. Смразяващи са данните – 8,5 пъти по-малко е производството ни на домати в сравнение с 1988 г. Подобно е положението в овощарството (6,6 пъти по-малко продукция) и в животновъдството (4,5 пъти намаление). Дори зърно произвеждаме по-малко, въпреки революцията в този сектор през последните години. Не може българинът да произвежда боровинки във Великобритания и да не може да ги произвежда в България. За всичко това обаче се изисква квалифициран мениджмънт.
Смятате, че аграрният сектор трябва да е приоритет?
Кризата в Украйна и икономическата криза в Русия, която настъпва поради петролните смущения на световните пазари, създават условия за по-висока конкурентоспособност на българското зърно, който е единственият ни ресурс със сравнително ниска импортоемкост. Срина се цената на петрола, цената на зърното също намалява, но не с тези темпове, тъй като част от големите играчи на пазара са притеснени политически.
Искам да подчертая и още нещо – големият шанс на България е в значителното и устойчиво намаление на цената на горивата – говоря за шанс със стратегическо значение, а не свързано толкова с текущата фискална рамка. Това явление има сериозен потенциал за бъдещо извеждане на икономиката ни от сегашното й стагнационно развитие. България е крупен вносител на горива, което деформира търговския и платежния баланс. Намаляването на цената на горивата води до по-високо потребление и до оживление в икономиката. Това постепенно компенсира намаляването на приходите от ДДС. Да не забравяме, че акцизите не са функция на цената, а на обем продажби. Когато се увеличава потреблението, във фиска ще има повече приходи от акциз и ДДС. Другият приоритет за България е динамичното развитие на IT сектора – в тази сфера вече овладяваме конкурентни позиции.
Като заговорихте за IT сектора, не мога да не Ви попитам за цената на труда, тъй като всеизвестно е, че в този сектор заплащането е високо.
България е една от малкото страни, в които цената на труда в администрацията е по-висока от тази в реалния сектор. Това е типичен Путинов модел – администрация, която трепери за местата си и е загубила своята личностна ориентация. Говорим за трайно явление, което ерозира българската икономика и ценностната система на обществото. Ако говорим за реформи, те трябва да се направят, както в броя на заетите в администрацията, така и в разходите за нея. За да се подготви за еврозоната, една Латвия, която тръгна от далеч по-лоши начални условия от нашите, предприе решителната стъпка за намаляване с 30 на сто на заплатите в администрацията. Това беше големият й шанс, създаде доверие в чуждестранните инвеститори и в цялата международна икономическа общност. Не се сринаха нито администрацията, нито административните услуги, но ценността система на латвийците се насочи към това, което дава реалният сектор. Като че ли забравяме, че дефицитите в пенсионната ни система се увеличават за сметка на високите заплати в бюджетния сектор, където осигуровките се плащат от данъчни постъпления и, колкото е по-високо заплащането там, толкова повече се натоварва бюджетът.
Беше постигнат компромис по основни параметри на пенсионната реформа.
Става въпрос за неголяма стъпка, но стъпка в правилната посока, за консенсус между правителството, синдикатите и бизнеса. Трябва да се тръгне отнякъде, за да се намали дефицитът в бюджета на НОИ и, най-важното - да се дадат точни сигнали към осигуряващите се - досега пенсионната система излъчваше сигнали на недоверие за бъдещето. Това е една от причините за големите хитрувания и измами, като например прибягването на голяма част от хората към противоречивия инструмент инвалидни пенсии. За голямо съжаление, това недоверие има и други основания. Осигурените са лъгани многократно от редица правителства – например, неслучилите се обещания за съотношение 50 на 50 в плащането на вноските между работодателите и работниците, за това, че през 2014 г. ще падне таванът на пенсиите, че мярката да се плащат от бизнеса първите три дни болнични е само временна, че няма да се вдигат осигурителните вноски и т.н. Това създава несигурност в осигурителите и те се спасяват в нишите на социалния популизъм.
Казвате първа стъпка, т.е. направеното не е достатъчно.
Имаме договорка и с премиера, и с вицепремиера Калфин, че това е първа стъпка и че до края на годината ще се направят още решителни стъпки. Например, чрез създаване на несъществуващите сега хоризонтални връзки между социалното и здравното министерство, които действат като самостоятелни бастиони, без информационни канали между тях. Не трябва да забравяме, че в редица европейски страни министерството на труда е под един покрив със здравното и образователното министерство. Това е въпрос на системно решение. Така ще се търсят решения за ограничаване на ръста на инвалидните пенсии и на броя на болничните, за намаляване на администрацията. Това би означавало, тези три министерства да станат част от дигиталното развитие на икономиката. Днес каквато е неяснотата в здравеопазването, такава е и в образованието.
Споменахте образованието... Въпросът ми е по-скоро реторичен, но все пак - каква посока трябва да поеме то?
Българското образование сериозно изостава от изискванията на дигиталното общество. Преподавателският състав застарява, а всеизвестно е, че с възрастта хората по-трудно са склонни да приемат и усвояват технологичните новости. Това обрича образователната ни система на архаичност – и по отношение на технологиите и методите на преподаване, и по отношение на учебните планове и програми. Учениците далеч са надхвърлили нивото на материала и методите, по които се преподава. В училище не им е интересно, те отиват в едни скучни образователни храмове, а предпочитат да бъдат потопени в информационния свят на новите технологични постижения. Българското училище трябва много бързо да навакса това изоставане, ако искаме да изграждаме качествен човешки ресурс – най-ценният капитал за всяка една икономика.
