Автор: Божидар Данев, изпълнителен председател на БСК
Налице е дълбоко неразбиране от българските политици, че социалната сигурност има две основни принципно различни направления, които непрекъснато се смесват и което води до сериозни деформации – както върху създадените социални баланси, така и в икономиката, така и в цялото общество.
Социалната сигурност аксиоматично включва: социално осигуряване, което е функция на личното участие на осигурените, и социално подпомагане за сметка на държавния бюджет за онази част от населението, която по различни причини има нужда от помощ.
В противоречие с всякаква икономическа и социална логика, у нас политиците използват социално-осигурителната система за решаването на широк кръг проблеми, сред които:
- поставят се определени групи в привилигировано положение спрямо останалите осигурени – ранно пенсиониране и високи пенсии без необходимия принос за „зелените чорапи“ (МВР, МО) и „черните тоги“ (МП). Под натиска на работодателите това частично се промени чрез създадения отделен фонд по чл.69, в рамките на фонд „Пенсии”;
- насърчават се инвеститори чрез освобождаването им от социални вноски;
- въвеждат се различни добавки към пенсиите, които имат характер на социално подпомагане – вдовишки пенсии, добавка за достигане на минималната пенсия, великденски и еднократни добавки, и т.н.;
- въведе се „таван” на размера на пенсиите, който неглижира отношението към системата на осигуряващите се с по-високи вноски,
и т.н. и т.н.
Политиката за използване на системата за социално осигуряване за целите на социалното подпомагане е крайно погрешна, защото по този начин се нарушават утвърдени вековни принципи на социалното осигуряване и в резултат се разрушава доверието в осигурителната система, увеличава се сивият сектор и се подкопават основите на пазарната икономика.
Последното предложение, което отново смесва целите и задачите на социалното осигуряване с тези на социалното подпомагане, е увеличението на минималните пенсии на 200 лв. Това още веднъж демонстрира, че политиците не желаят да влязат в дълбочина в проблема на социалното осигуряване, което (Забележете!) е елемент на националната сигурност.
Административното въвеждане на минимална пенсия в осигурителната система отново нарушава пазарните принципи, принципите на социалното осигуряване и обезсмисля личното участие в осигурителната система. Политиката за битка с бедността чрез предложените 200 лв. минимална пенсия има характер на социално подпомагане на част от лицата с нисък или никакъв осигурителен принос. Освен това, ако на всички осигурени с минимална пенсия административно определим 200 лв. минимална пенсия без съответен личен принос, това означава, че 60 на сто от пенсионерите ще са с такава пенсия, т.е. около един милион пенсионери ще бъдат ощетени от тази административна намеса.
Тъй като политиците обичат да говорят за справедливост, искам от експертна позиция да приведа една много съществена констатация. Това засяга хората, които имат ниски пенсии, особено тези, които не са внасяли осигурителни вноски. Истината е, че голяма част от тях имат допълни доходи от рента, наеми, помощи от емигранти на близките си. Тези средства, често необлагаеми, трябва да се имат предвид.
Ние не възразяваме срещу това държавата да провежда подоходна политика спрямо хората в затруднено материално положение, но това трябва да става през системата за социално подпомагане, по правилата на тази система, т.е. след деклариране на имущество и доходи. Има утвърдена такава практика у нас. Всички кандидати за социално подпомагане трябва да декларират дали минималната пенсия е единственият им доход, или разчитат и на други доходи. На тези, които действително нямат други доходи, нека да бъдат увеличени социалните помощи, но това не трябва да се случва за сметка на ДОО.
Изключително важно е да се спре използването на темата „пенсии“ за политически цели. В противен случай популизмът ще нанесе огромни щети с дългосрочни последици.
Страхувам се, че след административното определяне на минимална работна заплата (МРЗ), след чисто българския феномен минимални осигурителни доходи (МОД), войнстващото политиканство нахлува в нова чувствителна област – административно определяне на минимална пенсия. Управленски стъпки, на които „зрелият социализъм“ може да завиди. Олевяване или популизъм, не е важна терминологията. Същественото е, че в България, член на европейското семейство, се раждат и отглеждат механизми, които с всяка година ни отдалечават от световните стандарти, европейската практика и ни превръщат в някакъв странен политико-икономически-социален анклав.
Добре е, че имаме правителство, но в първите му „реформаторски“ стъпки, в обявените от него цели има известно вътрешно противоречие. От една страна, целта е да има пълен управленски мандат, а от друга страна, се артикулират намерения за реформи. Пълният мандат изисква стабилност, устойчивост, без резки изменения в социално-икономическата ситуация. Реформите, обаче, водят винаги до социално напрежение, особено в чувствителни сектори като осигуряването, здравеопазването, образованието, администрацията.
Кое е приоритетът – реформите или четиригодишният мандат? Очевидно е нужен баланс в интерес на обществото.
