Държавата съществува заради бизнеса, казва изпълнителният председател на БСК
Млекопроизводител, събрал опит във Франция и отворил предприятие в родния си край, сподели пред "Труд" неотдавна, че е безсилен да защити търговската си репутация, пострадала от злонамерен репортаж. Показали по телевизията негово кисело мляко с удавена вътре муха! Той бил убеден, че мухата е пусната от шефката на конкурентна фирма, която мрази неговата и я клевети. Обърнал се към съда, но оттам го отпратили: предприятието му не било човек с душа и нямало начин да претърпи от клеветата болки и страдания. Как така? Нима юридическите лица, за разлика от физическите, не могат да изчистят по съдебен ред доброто си име, опетнено с клевета и обида? Разговаряхме за това с уважавани у нас учени по право, практикуващи юристи и работодатели. Днес предлагаме на вашето внимание интервю с Радосвет Радев, шеф на Българската стопанска камара (БСК).
– Наистина ли българските фирми и корпорации могат да бъдат злепоставяни безнаказано от конкуренти или силни на деня, които са злонамерени по една или друга причина към тях? Като шеф на работодателска организация, вие, г-н Радев, сигурно сте наясно с това.
– Отговорът ми, за съжаление, е "да". Вижте колко често у нас се произвеждат бесилки в публичното пространство. На тях днес някой качва млекопроизводител, като му пуска в млякото муха, утре – строителна компания, като заявява че тя строи скъпо и безобразно… И вижте съдебната практика по тези казуси – за морални вреди, нанасяни на юридическите лица. Генезисът на действащото сега у нас материално наказателно право, е в социалистическа България – във времето, в което конкуренция нямаше, по обясними икономически и политически предпоставки. Да, вярно е, че компаниите нямат душа, както са казали юристите на производителя на млякото с мухата. Но те имат търговска репутация! И нямат достатъчно възможности да я защитят от клеветнически твърдения и публикации. Независимо от многократните промени в НК през годините на демокрация, той не можа да еволюира до наказателно законодателство, подходящо за модерна страна с пазарна икономика. Затова е голяма рядкост в съдилищата у нас да се присъждат обезщетения за нематериални вреди, нанесени на компаниите.
– В момента сещате ли се за някое предприятие, подложено на дискредитация?
– Като водим този разговор, не бива да забравяме "Джи пи Груп".
– "Джи Пи Груп"? Която строи метрото, пътища, магистрали? В сайта "Бивол" пуснаха за нея дописка под заглавие "Гранд корупция с еврофондове и обществени поръчки през консултантски фирми". Последва скандал с изгаряне на документи и арест на журналисти, а после и убийство на тв водеща, която обяви, че ще прави по темата интервю.
– Да… "Джи Пи груп", няма душа, но вероятно страда. Защото е сатанизирана като най-лошия изпълнител на обществени поръчки в строителството.
– Изпълнителният й директор коментира: "Търпим тежки финансови загуби. Брутално е така публично да ни линчуват."
– В закона има механизъм, по който юридическото лице да се защити от доказуемо материално увреждане. Но съдът не може да му защити душата. Правилно е, според мен, да се модернизират наказателно-правните норми в това отношение.
– Докато се готвех за това интервю, записах откъс от декларацията на Камарата на строителите по повод образуваното срещу "Джи Пи Груп" дело за пране на пари. "Българските строители са наричани олигарси, крадци и убийци. Българският строителен бранш е подложен на злостни атаки, зад които прозират политически интереси!", пише в нея.
– Икономическият живот изобилства с примери за дискредитиране на юридическите лица. Законът у нас не защитава доброто име на компаниите у нас, но то работи, въпреки това. Ние искаме да дойде утвърден производител на автомобили в България. "Утвърден!" – ще рече, производител, който отговаря на дефиницията за почтеност, добра репутация и пазарни позиции, технологична модерност и т.н. В процедурата за обществените поръчки кандидатът е задължен да представи референции за свършената по-рано работа – че е спазил сроковете, че е направил нещо с очакваното качество. Стопанският оборот се нуждае от репутационно надеждни стопански субекти, с обществена тежест. Какво е ISO-сертификацията, която ни побърква на практика и дискриминира 90% от българските компании, които я нямат?
– Честно казано, нямам представа.
– ISO сертификацията е билетчето, с което влизаш в европейския пазар. Всеки сертификат добавя нещо към твоята стопанска репутация: че имаш добри условия на труд, че плащаш на хората навреме, че си отговорен към екологията и към всички системи на качеството, че те са конвертируеми в ЕС и у нас. И изведнъж някой казва: Имаш сертификати? Много важно! Ти си такъв и онакъв, и т.н. Аз съм човек консервативен. Знам, че в живота не всичко е черно и бяло. Бялото е видимо с просто око, но с черното черното трябва да се докаже – по начин, който е в прерогативите на съда. Докато няма влязла в сила присъда, всеки, който си изпълнява стопанската поръчка, плаща си данъците, дава заплати на работниците и им внася осигуровки, е почтен бизнесмен, според мен. Иначе мухата в млякото може да бъде кафкианската муха в строителната индустрия, или в ай ти технологиите, или в туризма…Ние понякога губим представата си, че държавата съществува заради бизнеса, а не бизнесът – заради нея. Отговорността на държавата да защити почтения бизнесмен е по-висока от тази на самия него. Аз съм свидетел как репортажът за едно наводнение, дошло от Господ, а не от конкурент, като мухата, предизвика спад на туристите с 12% в един курорт в България. Наводнението беше през юли, а през септември курортът беше на загуба. След като 5 пъти се завъртя репортажът.
– Вие сте и медиен бос, както се знае. Според вас медиите ли са основните виновници за клеветите срещу хора и компании? Те ли са, които разнасят без доказателства информация, позоряща, физически и юридически лица?
– Една от характеристиките на 21-ви век е, че става все по-медиен. Чували сте за стълбовете на позора от едно време, нали? Те са били физически. И биенето с камъни. И бесилките на публични места. И кладите на инквизицията… Медиите са кладата сега на извършилия противоправно деяние. Те са бесилките, стълбовете на позора. Всеки от нас става медия на моменти. Въпросът е доколко медиите осъзнават вредите, които могат да нанесат, когато несправедливо обесят някого.
– А когато се позовават на институции? На МВР? На прокуратурата?
– Когато медиите се позовават на държавен орган – това е окей. Другото е "Една жена каза" или измишльотина с гледане в тавана. Медиите нямат ресурс да заменят държавната машина и черпят от нея информации за противоправни деяния и други. Това би трябвало да дисциплинира институциите. Защото държавата има отговорност за вреди и когато те са нанесени чрез медии, тя става квалифицирана. Чиновникът би трябвало да се страхува, че може някому да навреди, като се постави в услуга другиму. Нали знаете колко много пари плаща България за непозволено увреждане, клевети и обиди на физически и юридически лица?
– Физическите лица имат две процедурни възможности да защитят репутацията си – по граждански ред и по наказателен. И обикновено успяват. Не е така с юридическите лица обаче.
– Те също имат правен механизъм да се защитят. Но рядко успяват. Ако искаме промяна в съдебната практика, нужна ни е промяна в законодателството.
– Така смятат и адвокатът по човешките права Михаил Екимджиев, и председателят на Асоциацията на индустриалния капитал в България Васил Велев. Разговаряхме на тази тема и с тях. Мненията ви почти съвпадат.
– Обяснимо.
– Г-н Екимджиев смята, че би могло в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Закона за отговорността на държавата и общините (ЗОДОВ) да се добавят изрични текстове в защита на търговската репутация. А според г-н Велев в Търговския закон би трябвало да има забрана за уронване на доброто име на компаниите. Вие как мислите?
– Според мен систематичното място на текстовете в защита на търговската репутация е в ЗЗД и ЗОДОВ. Но и в Търговския закон може да се добави пожелателен текст, свързан с дефиницията за търговец – че търговският субект има душа, образно казано. Това ще улесни съдиите в делата за моралните вреди, нанесени на фирми от недобросъвестни журналисти, например.
– Но свободата на словото къде отива? По делата за уронена търговската репутация евросъдът неведнъж заключава, че на журналистите понякога им е позволено да допускат преувеличение и дори провокация. Те са длъжни да съобщават дори подозренията за безобразия, които правят отделни компании, стига те да са в обществен интерес.
– Това е компликация на причинно-следствени връзки. Нали разбирате? Не трябва да се абсолютизира.
– Компликация, ще рече – обърканост, усложненост, заплетеност, мъчнотия.
– Единият край на махалото може да стигне дотам, че да бъдат затворени устите на журналистите и да се направят компаниите безконтролни в грабителството на активи. Това не е в обществен интерес, разбира се. В другия край на махалото е тоталната либерализация на медиите, безконтролното плюене на всеки. И то не е в обществен интерес.
– Ще ви дам пример от съда в Страсбург. На журналиста му звънят от село и му казват, че сметището трови питейната вода. Той не може да провери сам дали е така. И не разчита на обективен отговор от институциите, защото идат избори. В такъв случай той има не само право, а и дълг да спаси живота на хората с риск да бъде съден, казват евросъдиите. Ако докаже, че е действал в обществен интерес, ще бъде опрадван.
– Е, да, но може да се стигне дотам, че утре да няма кой да изхвърли боклука във въпросното село. Общественият интерес е сбор от вектори – разнопосочни понякога. Събирането на боклука е в обществен интерес, да. Събирането му през нощта е във вреда на интереса на обществото, което се буди от шума. Но несъбирането на боклука е във вреда на обсолютно всички.
– Какъв е изводът?
– Обществената поръчка за боклука трябва да се даде на изпълнител, който да го направи в светлата част на деня и на по-ниска цена. А не да се даде на приятеля на кмета, който го прави по тъмно, скъпо и некадърно. Аз съм награждавал служители в моята медия за откриване на такива конфликти на интереси. Мисията на журналистиката е да служи на обществото. Тя понякога е основният контролен механизъм. Като например в трогателния сюжет със синдикатите и правителството, които считат работодателите за номинална съставка в съвета за тристранно сътрудничество.
– Не разбрах този сюжет?
– Синдикатите окупират Министерския съвет и техните позиции стават негово решение. В този сюжет – от 2018 г., след българското европредседателство – у нас царува диктатура на пролетариата. Всички на "Позитано" (в централата на БСП-б.а) трябва да го напуснат, тъй като мечтата им се е случила.
– Прокуратурата подгони и богати хора напоследък – Ветко Арабаджиев, Миню Стайков и др., които създават работни места. Още малко и вас, работодателите, живи да ви ожалим.
– Не очаквайте да кажа, че на всяка цена трябва да бъдат защитени всички, самоназовали се бизнесмени. Аз смятам, че е в общ интерес на работодателските организации, да няма в тях такива, които действително петнят репутацията на бизнеса. От друга страна, аз вярвам в презумпцията за невинност. Нека тези работодатели, които са нарушили закона, да получат заслуженото наказание. Но когато вината им бъде доказана! Защото повечето български работодатели са станали богати, тъй като работят по 95 часа на седмица, а не от 9 сутрин до 5 следобед. Защото работят и в събота, и в неделя, нямат уикенда на обикновения човек. Аз не съм за класовата солидарност. Но съм за равенство пред закона. Голяма е отговорността на магистратите за това. Не може прокурорът, като надзорник на законността, да я нарушава. Не може съдията при едни и същи обстоятелства да произнася веднъж осъдителна присъда, друг път оправдателна. Законът трябва да бъде точен и ясен. В този смъсъл той може да се поправи в частта си за защита на търговската репутация.
_________
