31.01.2022

Крайната оценка за това кои фирми се ръководят некадърно в една свободна пазарна икономика трябва да се дава единствено и само от потребителите. 

“От пазара трябва да се извадят некомпетентни и некадърни работодатели, които не могат да плащат така, че да няма работещи бедни. Защото не могат да създадат организация и не могат да използват уменията на работниците. Тук работникът не можел да изкара 710 лв., в Гърция спокойно изкарват по 1000 евро” – това, според Ваня Григорова от КТ “Подкрепа” и Любослав Костов от КНСБ, са думи на Асен Василев – финансов министър, вицепремиер и най-близък съмишленик на премиера, казани по време на срещата му със синдикатите.

Пред журналисти Василев не потвърди, че това са били именно думите му, но даде да се разбере, че смисълът им отговаря на неговата лична позиция: “Моето мнение по този въпрос е, че е отговорност на работодателите да създадат добра организация на труда, така че да няма работещи бедни”, заяви г-н Василев.

Нека си поговорим малко за отговорностите и чии са те. Отговорност на работодателите е да създадат и развият своя бизнес. Тяхната отговорност е най-вече към бизнес идеята им (която трябва успешно да реализират), към техните семейства (които трябва да издържат); към банките (на които трябва да плащат редовно задълженията си), или пък към инвеститорите, вложили пари в начинанието им. Създаването на добра организация на труда за по-ефикасна работа и производство на по-качествени продукти произтича от и е подчинена на горните отговорности. Работодателят се грижи за предприятието си, воден от своя частен/личен интерес и от стремежа да осигури добър живот за своето семейство (и не, „частен“ не е мръсна дума, но за съжаление 30 години след края на комунизма все още не получава полагащото й се уважение в нашата страна). В това свое начинание собственикът е вложил цялата си енергия, изобретателност, а много често и всичките си лични имотни и финансови ресурси. Поел е голям личен риск за себе си и цялото семейство при евентуален неуспех на фирмата.

Тук бих искал да направя изрично уточнение – огромната част от фирмите в България са малки бизнеси. Много хора всеки път, когато стане въпрос за частни фирми, си представят огромни предприятия с милиони печалби и алчни собственици, експлоатиращи десетки и стотици работници. Грешка! Според информация от Националния статистически институт (НСИ) за 2020 година от общо 411 000 предприятия в България 383 хиляди са фирми с до 9 работници. Тези с 50 до 250 работници са 4 хиляди, а фирмите с над 250 човека персонал са едва 718. Така че това увеличение на минималната работна заплата и свързаните с нея увеличени осигуровки ще представляват трудност най-вече за тези почти 400 000 собственици на малки фирми. И в този период на изключителни финансови трудности, когато са тежко притискани вече 2 години от безкрайните ограничения, свързани с Ковид, може би не е най-доброто време да бъдат допълнително затруднявани с едно необвързано с реалните икономически показатели повишаване на минималната работна заплата.

Рaботодателят работи в условия на силна конкуренция с десетки и стотици други фирми, с които трябва да се състезава. Първа и главна негова цел в това състезание е да се опита да спечели повече потребители, които да предпочетат неговата стока/услуга. За постигането на тази (основна) цел работодателят трябва да се състезава с конкуренцията, за да привлече по-добрите и продуктиви работници (които не са безкраен ресурс, дори напротив). Балансирайки между желанието си да генерира печалба и нуждата да привлече добри работници и съобразявайки се с моментната конюнктура на пазара на труда, той преценява какво заплащане да предложи на своите работници. Понякога тази конюнктура е в полза на работника, понякога на работодателя. Но и в двата случая промените трябва да следват моментната икономическа ситуация в страната, а не временните прищевки на министри. Преценката за това дали условията за труд и заплащане в дадена фирма са добри и дали работодателите са „кадърни и компетентни“ се дава от работниците, които, ако не са доволни, имат свободата да си потърсят друг работодател. Оценки за кадърност и санкциониране на некомпетентно управление финансовият министър може да прави само в повереното му министерство или в държавни фирми, но няма никакво право да се бърка в работата на частни икономически субекти.

От друга страна, отговорност на служителите пък е да бъдат възможно най-добри и ефективни в работата си. И тази отговорност иде от същия частен интерес, водещ и работодателите – а именно да осигурят добър живот за семействата си. Заради това те трябва да полагат максимални усилия на работното си място, за да бъдат в състояние да се състезават за по-добрите и по-високоплатени позиции на пазара на труда. Това те могат да постигнат с постоянно повишение на собствените си квалификации и умения, както и чрез упоритост, отговорност и съзнателност на работното място. Обратно на това, което внушава с недомисленото си изказване Асен Василев, основната отговорност за това един работещ да не е беден е на самия работещ. Търсенето на вината винаги и основно извън себе си е грешно и контрапродуктивно.

В двустранните отношения работодател – служител всеки трябва да има пълната свобода да определя своята цена – работникът срещу каква заплата ще предостави труда си, а работодателят – колко ще плати за този труд. Когато се получи взаимно съгласие, се подписва договор. Ако такова няма, работникът е свободен да продължи да търси по-изгодни условия, а работодателят да търси по-евтин или по-способен работник. В процеса на това договаряне могат да участват и профсъюзите, там, където ги има, но не е работа на министъра да раздава оценки за кадърност и компетентност на собствениците на частни фирми. Още по-малко има право да им казва какви заплати да плащат. 

Разбира се, че има некадърни и некомпетентни работодатели, такива, които лъжат и мамят работниците си. Но не са по-малко мързеливите и несъвестни работници, които на свой ред мамят шефове си. Със сигурност обаче са повече почтените и съвестни собственици на малки, средни и големи бизнеси, които правят най-доброто, на което са способни, за да се наложат и утвърдят на пазара. Разбира се, не са малко и съвестните и желаещи да повишат квалификациите си работници. Убеден съм обаче, че ще е най-добре да ги оставим те самите да се открият и свободно да се договорят помежду си.

Крайната оценка за това кои фирми се ръководят некадърно в една свободна пазарна икономика трябва да се дава единствено и само от потребителите. Те и само те решават (чрез избора си какво и дали да купят) кои „некомпетентни работодатели да извадят“ от пазара и кои не. Не е нужно и дори е вредно, когато някой чиновник, пък бил той самият финансов министър, започне да определя кой е компетентен и кой некадърен. Не е и много разумно, когато размерът на минималната работна заплата (МРЗ), вместо да се определя гъвкаво и на база реално постигната производителност на труда, се налага еднолично с административен акт, преследващ популистки политически цели. Ако това може да бъде разбрано и донякъде оправдано, когато идва от устата на социален министър, то е недопустимо да го чуваме от министъра на финансите. Да не говорим за възможността от настъпване на нежелателни непревидени последици от едно произволно и икономически необосновано увеличение на минималната работна заплата.

Въпреки че няма единодушие по въпроса, доста икономисти твърдят, че повишаването на МРЗ неизбежно води до увеличване на безработицата. Увеличената цена за бизнеса нерядко води до уволнения на част от наетите и прехвърляне на дейността им между другите работници, или пък пълен отказ на работодателя от определени дейности, за които не може вече да плаща.

Един от специалистите, предупреждаващи за тези опасности, е Томас Соуел (Thomas Sowell) – американски икономист, философ, политически коментатор, социален критик и автор. Старши член на Института Хувър към Станфордския университет. В книгата си „Основни положения в икономиката“ (Basic-Economics) той пише: „Забранявайки да се плаща по-малко от новия по-високо фиксиран минимум, не повишава автоматически производителността на работника до новото ниво. И когато тази производителност не е достатъчно висока, е вероятно въпросният работник да загуби работата си…“. И продължава: „… за съжаление, независимо от всички приети закони, реалната минимална работна заплата е винаги 0 (нула), защото това е сумата, която много работници получават, когато заради наложена от правителството нова, по-висока минимална работна заплата, те или загубват работата си, или не могат да си намерят такава“.

На същото мнение е и Българската стопанска камара, която на 3 декември 2021 година публикува данните от извършен „регресионен анализ за оценка на влиянието на изменението на МРЗ върху коефициента на безработица за периода, обхващащ 2000-2020 г.”. Основният извод от направения анализ е: „При фаза на спад (рецесия, криза) на бизнес цикъла на българската икономика увеличаването на нивата на МРЗ води до повишаване на безработицата“.

И след като разгледахме отговорностите на работодател и работник, нека да погледнем и към тази на финансовия министър. Неговата отговорност, както и тази на останалите министри и политици, е да създадат и поддържат една добра и работеща законова рамка, която да гарантира на всички участници в процеса на правене на бизнес в България прозрачност, справедливост и свобода на действие. В идеалния вариант един компетентен и почтен министър би могъл чрез личните си усилия и инициативи да помогне на бизнеса. При невъзможност да помогне поне да не пречи. А  появяването по новините с непремерени и необосновани нападки срещу работодателите определено пречи.

Сравняването на заплатите в две различни страни просто като числа, без да се даде нужният контекст и допълнителна информация за нивата на производителност на труда и разликата в покупателна способност на съответните страни, е мързеливо, неточно и несериозно. Особено когато излиза от устата на сериозен финансист. Добрият финансов министър трябва да е скучен и незабележим. И като стана дума за незабележим, бих искал да завърша с начина, по който мъдрецът от древен Китай Лаодзъ подрежда управниците:

„Най-добри управници са тези, за които хората не знаят, че са управници;

След тях се нареждат тези, които хората обичат и възхваляват;

По-надолу са тези, от които хората се страхуват;

Най-ниско са тези, които хората презират“.

 „ДаоДеДжинг“, гл.17

П.С. Питам се къде са самоопределящите се като „десни“ и „консервативни“ партии в България? Ще има ли поне един политик, който да защити българските работодатели от грубата и некоректна атака на финансовия министър?

Източник: в. Струма, автор Иво Станоев

Дата: 31.01.2022

Източник: в. Струма

Прочетено: 2563