Тезата, че земеделието е въпрос на национална сигурност, се повтаря в българското публично пространство от години. Премиерът Радев и парламентарната група на "Прогресивна България" я използват като рамка на пакета от 11 май. Браншовите асоциации я повтарят при всяко поискване на подкрепа. Тя е защитима като принцип, но е празна по съдържание — защото никой не я операционализира. В страни като Швейцария и Финландия "хранителна сигурност" означава конкретни закони, конкретни запаси, конкретни проценти на самозадоволяване, разписани в законодателство, преразглеждани периодично. В България означава думи. И докато думите се повтарят, реалните числа за това какво произвеждаме показват сектор, в който има едновременно излишък в едни категории и реален дефицит в други — но политическата подкрепа върви към излишъка, не към дефицита.
Терминът и неговото съдържание
"Хранителната сигурност" в международните институции има конкретна дефиниция от 1996 година. Световната организация за прехрана и земеделие към ООН разделя въпроса на четири измерения. Първото е наличност — има ли изобщо храна на пазара. Второто е достъп — могат ли хората да си я позволят. Третото е използване — има ли я в нужното разнообразие и качество. Четвъртото е стабилност — запазват ли се първите три във времето, включително при кризи и сътресения. Това е институционалната рамка, на която стъпват и Световната банка, и Европейският съюз, и националните стратегии в десетки страни.
Тази рамка обаче не казва нищо за това колко собствено производство трябва да има една страна. Тя само разделя въпроса на четири измерения, в които вносът и собственото производство могат да участват по различен начин. Норвегия има хранителна сигурност, при условие че внася около половината от храната си. Сингапур я има, без почти никакво собствено производство. Сирия преди войната беше формално самозадоволяваща се, но без хранителна сигурност, защото системата се срути. Тоест "хранителната сигурност" според ФАО не изисква самозадоволяване — тя изисква стабилен и предсказуем достъп до храна.
Когато една държава казва, че земеделието е въпрос на национална сигурност, тя влиза в друга, по-тясна рамка. Тя говори за стратегическа автономия в храните — възможност да изхрани собственото си население при сериозно прекъсване на международните доставки. Това е различен въпрос от общата хранителна сигурност. И той изисква конкретни числа.
Кой е сметнал и как?
В Европа има няколко страни, които са направили реално смятане на собствената си стратегическа автономия в храните. Швейцарският Versorgungssicherheit — буквално "сигурност на снабдяването" — е законово фиксирана рамка, преразглеждана на всеки пет години, която задължава държавата да поддържа собствен капацитет за производство на калории в количество, което при пълна мобилизация би покрило 2 300 калории на човек дневно в продължение на минимум дванадесет месеца. Стратегическите резерви от зърно, мазнини, захар, ориз и кафе са изчислени точно така, че да покриват тази норма. Това е най-конкретното число, което съществува в Европа за национална хранителна автономия.
Финландският Huoltovarmuus следва сходна логика. Държавни запаси от зърно за минимум шест месеца. От мазнини — за пет. От захар — за пет. От енергия, включително горива за земеделска техника — от пет до дванадесет месеца, в зависимост от категорията. Тези числа са законово установени, отговорна институция следи изпълнението им, и обществеността може да провери покритието. Шведският модел работи в подобна посока, със собствени специфики.
Европейският съюз след началото на войната в Украйна развива своя рамка, наречена "Strategic Autonomy in Food". Тя идентифицира няколко критични категории, в които ЕС като цяло трябва да поддържа ниво на самозадоволяване над 80 на сто — зърно, растителни масла, протеинови култури (соя, грах, бакла), захар, и животински протеин. Тази рамка обаче е на ниво Съюз, не на ниво държава-членка, и не задава конкретни цели за конкретна страна. Тя оставя националното смятане на самите държави.
САЩ от 70-те години работят с концепцията "Strategic Food Reserves" — задължителни държавни запаси от пшеница, царевица, ориз, соя, мляко на прах, в количества, достатъчни за около три до шест месеца национална консумация при пълно прекъсване на доставките. Това е документирано в стратегическите планове на USDA и периодично се преразглежда.
Това са моделите, които някой е сметнал. Те не отговарят на въпроса "колко трябва да произвежда България", защото не са направени за България. Но дават рамка, по която може да се направи такова смятане — ако някой реши, че си заслужава.
Какво е сметнато за България?
Доколкото е публично достъпно — нищо в системен вид. Има отделни числа, разпръснати в различни документи, но няма консолидиран национален стратегически план за хранителна сигурност с конкретни количествени цели.
В Стратегическия план за развитие на земеделието и селските райони 2023-2027 има раздел за "хранителен суверенитет", но той е реторичен — без количествени цели, без срокове, без отговорни институции. Тоест документът, на който се базира цялата подкрепа за сектора в момента — около осем милиарда евро публични средства за седем години — не съдържа отговор на въпроса "колко да произвеждаме, за да сме сигурни".
В Закона за държавния резерв и военновременните запаси, приет 2003 и многократно изменян, има задължение за поддържане на държавни запаси от брашно, олио, захар, фуражи. Но конкретните количества са служебна тайна и не са публично достъпни. Тоест числото съществува някъде в кабинет на държавна агенция, но обществото, на което тези запаси служат, не може да го провери. Това само по себе си е странна форма на "национална сигурност" — която не позволява на нацията да знае колко сигурна е.
В стратегическите документи на Министерството на земеделието от последните десет години се появяват общи формулировки от типа "поддържане на капацитет за самозадоволяване в основните продуктови групи". Без определение на "основни продуктови групи". Без целева норма на самозадоволяване. Без срокове. Без отговорна институция.
Реалните числа и тяхната асиметрия
По данни на Министерството на земеделието и храните, Националния статистически институт, отрасловите асоциации и Евростат, картината на българското производство и потребление към края на 2025 година показва голяма асиметрия между подсекторите.
В зърно и маслодайни култури България е значителен нетен износител. Произвеждаме многократно повече пшеница, царевица и слънчоглед, отколкото консумираме. Тук имаме реална стратегическа автономия — независимо от това какво ще се случи на световните пазари, страната може да изхранва собственото си население с хляб, фуражи за животни и растителни масла от собствено производство.
В преработката на слънчоглед в олио страната има значителен капацитет. България е голям рафиниращ хъб в региона — внасяме допълнителни количества суров слънчоглед, преработваме го в нашите фабрики, и изнасяме готовото олио и шрот. Растителни масла за директна консумация имаме в излишък.
В зърнените продукти за вътрешния пазар — хляб, тестени изделия, фуражни концентрати — производственият капацитет е значителен. Тук дефицит няма.
В млечния сектор картината е сложна. Преработката в страната се измерва около 690 до 700 милиона литра годишно. Основната част е от български производители, но има устойчива тенденция на нарастващ внос — над двадесет на сто годишен ръст на вноса на мляко и млечни продукти в последните години, основно от Румъния, Унгария, Германия и Полша. По-сериозен дефицит има при овчето, козето и биволското мляко — категории, в които производството намалява със стойности между 13 и 24 на сто на годишна база. Към 2025 година преработвателите ежемесечно работят с над 39 хиляди тона внесени млека и млечни концентрати — буквално, повече от два месеца от годината млечната ни индустрия се движи на чужда суровина.
В месните категории картината е драматично различна. По данни на Асоциацията на месопреработвателите в България и на Министерството на земеделието и храните за 2025 година, българското производство на свинско месо покрива около 40 до 45 на сто от националното потребление, особено в преработката. Месопреработвателите внасят около 55 до 60 на сто от суровината от европейски държави — Испания, Германия, Дания, Белгия, Нидерландия, Унгария. При говеждото самозадоволяването е 20 на сто — четири от всеки пет залъка говеждо в България са внос. При пилешкото — около 50 на сто, и числото намалява спрямо предходни години, въпреки че пилешкото традиционно беше категория, в която страната беше близо до самозадоволяване. При агнешкото — традиционно великденска и гергьовденска маса в българския календар — производството е недостатъчно дори за празничните пикове на търсене. Страната внася от Северна Македония, Румъния и Нова Зеландия, като при последната ръстът на вноса достига над 300 на сто. България, която преди години беше нетен износител на агнешко, основно за арабските страни, в момента е нетен вносител на собствените си традиционни празнични трапези.
В плодовете и зеленчуците има силна сезонна разлика. През лятото българската продукция доминира на пазара. През зимата вносът поема. Средно за годината самозадоволяването е под половината от потреблението при повечето позиции — при по-екзотични видове като цитруси и банани е по дефиниция нула.
В рибните продукти страната е почти изцяло вносна. В захарта — която фигурира като критична категория в швейцарския и финландския модел — българското производство е малко спрямо потреблението след затварянето на основните рафинерии преди години.
Парадоксът на подкрепата
Тук започва политическата маневра, която рядко се назовава ясно в българското публично пространство. Когато премиерът или представителите на парламентарното мнозинство говорят за "хранителна сигурност", те говорят в едно конкретно поле — там, където страната е недостатъчно осигурена. Свинско, говеждо, плодове, зеленчуци, риба, захар. Това е реалното поле на дефицита.
Но има неудобна асиметрия. Секторите, в които има реален дефицит на национална сигурност, не са секторите, които получават най-голяма публична подкрепа. Зърното и слънчогледът — секторите с излишък и износен капацитет — получават най-голяма подкрепа по линия на ОСП, защото субсидиите на хектар по природа концентрират плащанията там, където площите са най-големи. Свиневъдството, говедовъдството, овощарството, зеленчукопроизводството — секторите с реален дефицит — получават значително по-малка дял от публичните средства спрямо тяхното стратегическо значение.
Тоест ако някой реално искаше да приложи логиката "земеделието е въпрос на национална сигурност", той би трябвало да преразпредели подкрепата. Да насочи повече към секторите с реален дефицит. По-малко към секторите с излишък. Това не е политиката на сегашното правителство. Това не е политиката и на предишните. И това не е политиката, която "Прогресивна България" предлага в пакета от 11 май, въпреки реториката за "националната сигурност" в публичните изказвания.
Причината не е скрита. Преразпределението по логиката на националната сигурност има конкретни губещи — зърнопроизводителите, които са организирани, имат браншово представителство, имат политически достъп. И дифузни печеливши — производители на плодове, зеленчуци, свинско, говеждо — които са по-разпръснати, по-слабо организирани, без единен глас. Това е стандартна асиметрия в политическата икономия на земеделието навсякъде в света. В България просто е по-остра, защото зърнопроизводствените лобита са по-силни от лобитата на дребното животновъдство и градинарството.
Какво би изисквала операционализацията?
Ако реториката за "националната сигурност в храните" трябваше да стане политика, тя би изисквала отговор на конкретни въпроси, които в момента в България нямат публични отговори.
Първо. Какъв е минималният процент самозадоволяване, който страната определя като стратегически праг в основните продуктови групи? Този праг съществува ли в писмен вид, или се определя ad hoc, в зависимост от това коя браншова асоциация е в стаята? За зърно — над 100 на сто, защото това вече го имаме. За свинско — 60 на сто? 80 на сто? Колко? И в какъв срок? До 2030 година? До 2035-а?
Второ. Какви са размерите на държавния резерв в основните хранителни категории? Покриват ли минимум три месеца национална консумация? Шест? Дванадесет, както в Швейцария? Има ли тези числа стрес-тест за реална кризисна ситуация — прекъсване на доставки от ЕС, конфликт в региона, климатичен шок?
Трето. Каква част от публичната подкрепа за земеделието се насочва конкретно към постигане на тези прагове, и каква — към общи плащания, които не са обвързани със стратегически цели? В сегашния Стратегически план 2023-2027 има интервенции за обвързано подпомагане в животновъдството и в плодовете и зеленчуците. Но техният обем спрямо общия пакет — около десет на сто — не съответства на стратегическото значение на тези сектори.
Четвърто. Има ли българска версия на швейцарския модел Versorgungssicherheit — конкретни калории на човек дневно, които страната гарантира при пълно прекъсване на доставките? Финландският модел е по-достъпен за прилагане — задължителни запаси по категории, в месеци. Това е инструмент, който може да се въведе с национално законодателство, без да изисква преговори в Брюксел.
Тези въпроси нямат публични отговори. И това само по себе си е новина. Дванадесет години след анексирането на Крим. Четири години след началото на войната в Украйна. Две години в момент, в който управление след управление говори за "хранителна сигурност като въпрос на национална сигурност". Никой не е изчислил колко е нужно за тази сигурност, нито как се мери, нито какви срокове са приемливи.
Връщане на термина в първоначалното му значение
"Земеделието като въпрос на национална сигурност, не като социална помощ" — тази рамка беше предложена в българското публично пространство преди години, в момент, в който беше нужна защита на сериозните публични инвестиции в сектора срещу аргумента, че те са просто "подаръци за фермери". Тогава рамката работеше — тя извеждаше дискусията от плоскостта на социалното подпомагане към плоскостта на стратегическия национален интерес.
Сега същата рамка циркулира под пътя и над пътя, без съдържание. Тя оправдава всяка субсидия, всяка регулация, всеки регистър, всяка "справедлива цена" — като автоматично се позовава на "националната сигурност". Без да изисква от тези мерки да отговарят на стандартите, които националната сигурност действително предполага — измеримост, целеви срокове, отчетност, баланс между инвестиции в производство и инвестиции в запаси, фокус върху реалния дефицит, а не върху наличния излишък.
Това е стандартен ход в българския публичен дискурс. Добра аналитична рамка се присвоява от тези, които първоначално са били извън нея. Заглажда се. Обезсмисля се. И в крайна сметка работи срещу собствените си първоначални цели. Реториката за "националната сигурност" сега защитава точно тази структура на подкрепа, която националната сигурност би трябвало да реформира — концентрацията на средства в секторите с излишък, а не в секторите с дефицит.
Връщането на термина в първоначалното му значение не е въпрос на авторство. Той е въпрос на дисциплина. Ако държавата казва, че земеделието е въпрос на национална сигурност, тя трябва да го третира като такъв — със същите стандарти на измеримост, отчетност и стратегическо планиране, които прилага в отбраната, в енергетиката, в киберсигурността. Без числа, без срокове, без отговорни институции, без публично достъпни цели — това не е политика на национална сигурност. Това е реторика.
Автор: Ася Василева, Гласът на земеделеца
