БОЖИДАР ДАНЕВ: ДАНО 2013-ТА ДА Е ГОДИНА НА РАЗУМА, А НЕ НА ЕМОЦИЯТА

Началото на всяка година е време за равносметки, прогнози и очаквания. Ще ми се да започна с нотки оптимизъм и да спомена някои  

СВЕТЛИ ТОЧКИ,

които се надявам, че ни предстоят през годината. Тези светли точки са свързани не само с развитието на международната икономическа обстановка, но и с някои все още недоизползвани възможности на българската икономика.

Едната „светла точка“ е свързана с очакването, че ще паднат драстично цените на всички енергийни продукти през 2013 г., вследствие на технологичните открития в областта на енергетиката и развитието на новия енергиен източник – шистовия газ. България е нетен вносител на енергия, а енергоемките производства са водещи в структурата на българския износ и формират значителна част от БВП.

Втората „светла точка“ е свързана е с големия неизползван в последните 22 години потенциал на страната ни за развитието на някои подотрасли от селското стопанство. При една разумна политика могат сериозно да се развият зеленчукопроизводство, овощарство, скотовъдство и биоземеделие. Това ще подобри съществено търговския ни баланс. България внася над 85 на сто от плодовете, зеленчуците, месото и месните продукти и т.н. В допълнение, дълбочинното преработване на селскостопанската продукция ще повиши нейната добавена стойност и ще се отрази положително върху хранително-вкусовата промишленост,  туризма и др.

Реалностите на бизнес средата ме карат да не бъда краен оптимист, а по-скоро реалист по отношение на икономическите перспективи.

В атмосфера на политически боричкания, държавата все още продължава да произвежда свръхрегулации, да се занимава с търговски сделки и операции, да се изживява като укротител на цените, да поддържа на изкуствено дишане феодалните си владения в сферата на образованието и здравеопазването, да притиска свободната бизнес инициатива и да прехвърля отговорности към частния сектор и населението. Истината е, че политиците все по-често абдикират от отговорност и нямат смелост и доблест да решат проблемите, а ги прехвърлят на нацията, като форма на висш демократизъм. Такъв е случаят с насрочения референдум за развитието на ядрената енергетика. По същия начин се прехвърля отговорността за разделното събиране на отпадъци. Примерите са много.

България се радва на финансова стабилност и балансирана банкова система, имаме и ниско данъчно облагане. За разлика от другите европейски страни, ниската задлъжнялост на държавата контрастира с високата задлъжнялост на нефинансовия сектор. При 17% спрямо БВП държавен дълг имаме 250% спрямо БВП корпоративен дълг. Т.е. държавата прехвърли негативите и тежестта от кризата върху бизнеса и населението. Няма такава страна. Няма такава икономика в Европа. Бизнесът стана заложник на фискалната стабилност. И това има своите резултати –  за последните три години са закрити 400 000 работни места, 120 000 по-малко са самоосигуряващите се, 45% по-малко инвестиции и т.н.

Сред ефектите от тази политика са и станалите вече христоматийни случаи на неплащане на работни заплати и социални осигуровки. Пресен пример е случаят с ВМЗ-Сопот, където негативите в икономическото развитие на страната се отразяват, независимо от формата на собственост. Нещо повече, там, където държавата е собственик, развитието е подчертано негативно, по-често се изпада в проблеми. Залиняването на БДЖ продължава вече повече от 10 години. Проблемите в енергийната ни система се задълбочават.

За да работи добре, на бизнеса е необходим добър и прогнозируем инвестиционен климат. Бизнес климатът у нас, обаче, не е в онова състояние, в което е възможен качествен и устойчив растеж. Не можем вечно да се оправдаваме с кризата в търсене на интелигентни решения как да загърбим спада в производството и да тръгнем с подходящи темпове напред, за да достигнем целите от програмата „България 2020“. Тези цели звучат като научно-политическа фантастика. През 2013 г. трябваше доходите на българите трябваше да достигнат средните за Европа, заетостта - 75 на сто, а през 2012 г. беше под 60 на сто. Това са измислени числа, зад които няма икономика – тяхната подплата е подчертано популистко-политическа. Т.е.

ИМАМЕ ПРОБЛЕМ С ЦЕЛЕПОЛАГАНЕТО.

Вече 23 години управляващите нямат смелостта да нарушат макроикономическите баланси, характерни за социализма. Има пропаст между доходите на населението и цените, голяма част от които се образува по международни котировки. Социалистическите трикове за ограничаване ръста на цените, за кръстосано субсидиране и др. не работят за балансирана икономика, блокират инвестициите и технологичния прогрес. Ниските доходи в голяма степен са резултат от развитието на икономика на ниската добавена стойност. Опериращи у нас големи компании, в т.ч. с чуждестранно участие, провеждат корпоративен колониализъм, закриват „меките” дейности и изнасят добавена стойност. Експлоатират интелекта и труда на българските граждани и, преди всичко – ресурсите на страната. Държавата не прави нищо, за да ограничи масирания износ на добавена стойност.

Подобен пример на неадекватна, недалновидна и хаотична политика е този в зърнопроизводството. Там без намесата на държавата (Слава Богу!) се извърши тиха революция. Отрасълът, обаче, не се развива дълбочинно. България е втори в света износител на слънчогледово семе, но внася олио. Произвеждаме висококачествено зърно, а не развиваме животновъдство и преработваща индустрия. Учили сме Европа как да произвежда зеленчуци, а днес ги внасяме отвън.

Освен с целеполагането,

ИМАМЕ ПРОБЛЕМ И С ПРОГНОЗИРАНЕТО.

Не успяхме да прогнозираме икономическата криза – нито нейната поява, нито нейната продължителност. Държавният бюджет не се съставя на база реална икономическа прогноза, а е някаква политическа фикция. Не може при предвиден в бюджета за 2012 г. ръст на БВП от 2.3% да се постигне само 0.5%. Фикция е при официална безработица над 12,5%, а реалната – над 17%, година по-късно същата да спадне до 10.8%, при ръст на БВП за 2013 г. от 1,3%. Икономиката има закони – няма как при този ръст на БВП и липса на инвестиции да се разкриват работни места.

Когато говорим за проблемите на бизнес средата, не можем да не споменем и

НЕПРЕКЪСНАТО ПРОМЕНЯЩАТА СЕ НОРМАТИВНА СРЕДА.

У нас законите не се правят да провеждат принципите, а според целите, които обикновено са конюнктурни. С конюнктурно законодателство не могат да се привличат инвеститори. Тази политика резултира през последните 23 години в липсата на стратегическии инвеститори, независимо от геостратегическото положение на страната ни.

Държавата има странно отношение към хората, които създават блага. Прилагат се двойни стандарти. Все по-осезаемо се забелязва един особен подход –

НАДЪХВА СЕ ОБЩЕСТВОТО СРЕЩУ ЧАСТНИЯ РАБОТОДАТЕЛ, СРЕЩУ ПРЕДПРИЕМАЧА.

У нас все още има роби на традицията, има инерция на мисленето по отношение на държавната и частната собственост. Държавните и частните дружества имат едни и същи проблеми, а стандартите в отношението към двата вида собственост са коренно различни. През 2012 г. имаше ясни примери за това. Едно беше отношението към ОЦК-Кърджали, друго е към ВМЗ-Сопот, трето е към продължаващата агония на БДЖ, „Български пощи“ и др. държавни дружества, в т.ч. болници, институции и т.н. Защо не се казва на обществото каква част от забавените заплати и други плащания са именно в държавни дружества? Защо поведението към държавния и към частния работодател или собственик е различно, при положение, че са еднакво отговорни?

Полагат се усилия да се убеди обществото, че предприемачът е безотговорен, мошеник, престъпник, не плаща заплати и осигуровки, експлоатира работниците си и т.н. Падението на успелите е зрелище, най-много възбуждащо народа. В същото време, услужливо се пропуска, че през целия период на икономическа криза държавата бави плащания към бизнеса за изпълнени обществени поръчки, и то с дисконт от 5-10 %. Цялата тежест от икономическата криза се стоварва върху предприемача – човекът, поел риска да инвестира, да създава брутен продукт, да разкрива и поддържа работни места. Именно работодателят поема цялата негативна обществена енергия.

Вместо да осигури възможност на предприемачите да работят спокойно и да генерират растеж и просперитет, държавата непрекъснато генерира нови и нови идеи за въвеждане на наказателни мерки от типа „затвор за укрити осигуровки“,  високи санкции, такси, глоби и т.н.

МИСЛЕНЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ЧИНОВНИК Е В ПОСОКА РЕСТРИКЦИИ И САНКЦИИ, А НЕ В ПОСОКА СТИМУЛИ.

Не твърдя, че всички български работодатели са еднакво коректни – и към работниците и към контрагентите си. Но не мога да приема, че битката с некоректните трябва да се води на гърба на коректните, че предприемчивите трябва да бъдат поставяни под един знаменател с тарикатите. Дълбоко се надявам, че институциите ще осъзнаят ролята си за формирането на общественото мнение и ще коригират политиката си в посока насърчаване, а не наказване на талантливите, работещите, знаещите, можещите, търсещите, рискуващите.

Като заговорих за надежда,

НАДЯВАМ СЕ 2013-А ДА СТАНЕ ГОДИНАТА НА ИКОНОМИЧЕСКИЯ РАЗУМ, А НЕ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ЕМОЦИЯ.

Разумът не е равностоен противник на емоцията. Херкулесова задача е да образоваме политиците. Знанията с неравномерна плътност засилват властта на съмнението и разклащат вярата в институциите.

Надявам се, че през 2013 г. ще видим ясно формулирани не само констатации, и ефективно провеждани политики в демографията, образованието, младежката заетост, малцинствата и т.н. Бягството от тези проблеми ни отдалечава от европейската цивилизация и в момента са бяло петно в дейността на политическия елит. Защото този елит е ангажиран в търговия с влияние, разпределяне на обществени поръчки или държавни имоти.

Надявам се, през 2013 г. да бъде преодоляна обезпокоително разклатената вяра в институциите и да падне съмнението на хората към властта. Надявам се също, че хората ще осъзнаят властта си да променят средата, в която живеят.