ГОРДИЕВИЯТ ВЪЗЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ЕНЕРГЕТИКА
Българската енергетика, и в частност – електроенергетиката, периодично преживява трусове с различен магнитуд до степен, че липсата на сътресения създава настроения за необичайност. Последният трус със сериозен магнитуд беше националният протест на миньори и енергетици, последван от самоорганизация на работниците и служителите, намерила върхов израз в неколкодневен блокаж на ключови пътни артерии и възли в страната.
Помирителният документ беше споразумение в няколко точки между протестиращи и управляващи, дори гласувано с решение на Народното събрание. Това споразумение не беше посрещнато, обаче, с доверие и ентусиазъм от всички заинтересовани страни, а ябълката на раздора – бъдещето на топлоенергетиката и въгледобива в страната и, в частност – на комплекса „Марица-изток“, се превърна в Гордиев възел, чакащ меча на Александър Македонски.
Как всъщност се стигна дотук? Имат ли бъдеще топлоенергетиката и въгледобивът? Има ли декарбонизацията бъдеще у нас?
Европейският съюз отдавна прилага агресивни (на фона на останалите страни и икономически блокове в света) действия по ограничаване на измененията на климата, воден от разбирането за отрицателното въздействие на антропогенните емисии въглероден диоксид. Дълго време (още преди присъединяването на България в ЕС) основен инструмент за намаляването на емисиите парникови газове е Европейската схема за търговия с емисии, която остойностява правото на изхвърляне на тези емисии от горивни и технологични процеси. Правилата на тази схема се затягат периодично – електроенергетиката вече няма право на безплатни квоти, квотите за индустрията се намаляват по-агресивно и с по-близък срок, предприемат се мерки за повишаване на цените на търгуемите квоти. Целта е елиминирането на изкопаемите горива от всички стопански сфери и бита. Самата схема за търговия наскоро се разшири до домакинствата и транспорта. Поети са и конкретни ангажименти по Парижкото споразумение.
Комисията „фон дер Лайен“ възприе още по-строга политика по декарбонизация чрез редица документи и инициативи – „Европейската зелена сделка“, Пакетът „Готови за цел 55“, Европейският климатичен закон и др., които завишиха целите за ВЕИ и направиха правно обвързващо постигането на климатична неутралност на Европейския съюз през 2050 г. Същевременно, Комисията ловко използва Националните планове за възстановяване и устойчивост (НПВУ) за налагане на тези политики.
При тази последователна политика за декарбонизация защо зимата пак ни изненада?
Отговорът е – поради системно пренебрегване и подценяване на проблема в миналото, липса на обща визия за развитието на икономиката и енергетиката, както и неразбиране на приноса на България в емисиите парникови газове на ЕС, а вероятно и недооценяване на значимостта на въглищната енергетика за България.
Липсата на енергийна стратегия (това стана баналност) позволи в НПВУ да се „слагат“ и „вадят“ ангажименти и проекти според конюнктурни причини и лични разбирания, а не следващи обща рамка и конкретни стратегически цели. Някои от тези ангажименти се оказаха прекалено агресивни и неосигуряващи възможност за плавен преход.
Бяха изпуснати и възможности за гарантиране на дългосрочната работа на ТЕЦ чрез въвеждането на т.нар. „механизми за капацитет“ (нотификация за такъв механизъм, позволяващ работа на централи с емисионен фактор над 550 g CO2/kWh, можеше да се подаде до края на 2019 г.). Няма данни обстоятелството, че България допринася между 1,2 и 1,5% от емисиите парникови газове в ЕС да е използвано като аргумент за постигане на по-благоприятни условия за декарбонизация. Не е ясно и дали е използвано обстоятелството, че България е сред страните с най-голямо намаление на емисиите си спрямо 1990 г. (към 2021 г. – 45,6% при 29,7% средно за ЕС).
Не помогнаха и действия и бездействия, свързани с териториалните планове, енергийния преход и т.н. Истината е, че средствата по НПВУ, Механизма за справедлив преход и други фондове и механизми можеха да се използват по-целесъобразно, но също така е вярно, че можеше да се предприемат действия за навременно информиране и честен диалог със засегнатите страни, както и да се предвиди по-плавен преходен период, най-малкото поради множество технологични съображения.
Но късно е вече да се вика неволята. Какво да се прави?
Въглищата все още са важни за страната, поради следните причини:
- Те са местен енергиен източник, който не се влияе от климатични и геополитически фактори;
- Понастоящем въглищните ТЕЦ са от съществено значение за поддържане на устойчивостта на електроенергийната система, така че да се поддържа в синхрон и да се изпълняват изискванията към електроенергийната система в рамките на единната синхронна зона „Континентална Европа“. Към този момент не е много ясно как ще бъдат заменени тези функционалности – нови ПАВЕЦ и други системи за съхранение са все още далечна перспектива, а замяната на инерцията на въртящите маси е още по-сложна (към момента) задача, която се усложнява от агресивното навлизане на непостоянни ВЕИ производства;
- Въглищните ТЕЦ са основен доставчик на редица системни услуги, а ще имат и своята роля в поддържането на енергийния баланс през зимните месеци, дори и тази роля да е намаляваща. Във втория случай ще се наблюдава явлението „цените са високи, затова работят ТЕЦ“, а не „цените са високи, защото работят ТЕЦ“.
От друга страна, поради политиките по декарбонизация на ЕС, частните оператори вероятно няма да останат да работят във въглищната енергетика. Те или ще затворят мощности, или ще се преориентират към „безвъглеродна“ енергетика.
Съображенията на енергийната сигурност диктуват да се предприемат действия от държавата чрез контролираните от нея оператори по подходящ механизъм, по който да бъдат определени и въглищни блокове и рудници, които да бъдат държани в готовност. Сроковете на такива действия също следва да са определени експертно.
Понастоящем възможност за запазване на въглищни мощности би могла да бъде ценово конкурентна технология за улавяне на въглеродния диоксид. Той не следва да се депонира, а да се оползотворява (напр., в комбинация с водород за получаване на синтетични горива и химикали). Тогава СО2 ще придобие и икономическа стойност като суровина, а няма да е „отпадък, за който ни наказват“. Това, обаче, е само хипотеза, която трябва да се проучи по-задълбочено.
Подобни мерки са залегнали и в споменатото вече споразумение.
Рецептата на енергийния преход става все по-трудна за уцелване, тъй като прогнозирането в днешното динамично време е ненадеждна задача. Ясно е само, че Гордиевият възел на българската енергетика ще продължи да чака своя Александър Македонски.
Д-р инж. Ивайло Найденов е магистър по „Ядрена енергетика“ и доктор по „Ядрени енергетични инсталации и уредби“ от Технически университет – София. Работил е като редактор с ресор „Енергетика“ в сп. „Ютилитис“ и в областта на търговията с електрическа енергия. В периода 2014-2019 г. заема последователно академичните длъжности „асистент“ и „главен асистент“ в катедра „Топлоенергетика и ядрена енергетика“, Енергомашиностроителен факултет на Технически университет – София. Има краткосрочни специализации в областта на енергийната сигурност и критичните суровини. Oт октомври 2019 г. е изпълнителен директор на Българската федерация на индустриалните енергийни консуматори (БФИЕК). Хоноруван преподавател е в УНСС и СУ „Св. Климент Охридски“.
* Изразеното мнение е лично и не ангажира организациите, за които авторът работи.
