Разговаряме с доц. д-р Щерьо Ножаров, икономически съветник в БСК и преподавател в УНСС
Какви кадри влизат във висшите училища?
Кадрите, които постъпват във висшите училища след завършване на средно образование, не са достатъчно подготвени. Налага се в първи курс, дори и във втори курс на бакалавърското обучение да се преподават наново неща, които е трябвало да бъдат изучавани в средното образование. Защото без запълване на тези празноти в техните познания, те не могат да продължат напред по редица дисциплини, изискващи математически и други познания.
Какви са причините за това?
На първо място, масовият отлив на кандидат-студенти да продължат образованието си в български висши училища и насочването им към чуждестранни такива, принуди българските университети да занижат силно приемните изпити. На много места дори няма такива, а се приема директно с оценка от матурата. Това води до постъпването във висшите училища на студенти, които изобщо нямат потенциал да завършат.
От друга страна, все още в голяма степен финансирането на висшите училища зависи от броя студенти, които са приели. Това налага те да правят компромиси по отношение на техния вход, а за съжаление, заради системата на финансиране тези компромиси се правят и в много голяма степен на техния изход. Разбира се, нивото на изхода се познава най-добре от бизнеса, който наема тези кадри.
Не на последно място трябва да отбележа учебните планове и програми, които в средното образование не съответстват на съвременните реалности. Това се вижда от лошите резултати на тестовете PISA-OECD на българските ученици. Първокурсниците имат чувството, че стартират ученето наново, когато влязат във висше училище.
Колко подготвени излизат на пазара на труда завършилите български висши училища?
Коректно е отговорът на този въпрос да се даде по конкретни професионални направления на висше образование. Прави се опит за измерване на реализацията на пазара на труда чрез Рейтинговата система на висшите училища, поддържана от МОН, но индикаторите в тази система не отчитат редица аспекти, които биха ги направили по-обективни.
Например, регионалните дисбаланси на пазара на труда. Индикаторите „Принос към осигурителната система“, „Осигурителен доход на завършилите“, „Облагаем доход на завършилите“ ще облагодетелстват най-вече столичните висши училища. Ако сте завършили провинциално висше училище и се реализирате по местоживеене, нямате вина, че във Вашия регион средният осигурителен доход е равен на минималната работна заплата по избраната от Вас професия. И обратното, столичните висши училища просто се ползват от това, че средната брутна работна заплата в София е висока и там се реализират техните възпитаници. Тогава, тези индикатори от рейтинговата система на МОН нищо не ни казват. А индикаторът „Съотношение на осигурителния доход на завършилите спрямо средната заплата за областта“ не дава достатъчно информация, защото не отчита отношението на тези два показателя към минималната работна заплата.
Странно изглежда и това, че точките в Рейтинговата система по индикатори „Приложение на придобитото висше образование и реализация по призвание“ и „Приложение на придобитото висше образование“ за отделни висши училища съвпадат. Това поставя под съмнение, дали тези индикатори въобще измерват реализацията по завършената специалност, или просто отчитат някаква реализация на някаква позиция за висшист. Това означава, че Рейтинговата система на МОН не работи и ние нямаме обективна представа за качеството на изхода на висшите училища по отделни професионални направления. Като цяло, индикаторите от Рейтинговата система за реализация на пазара на труда не дават обективна информация и се нуждаят от преосмисляне, за да са полезни за обществото и бизнеса.
Отговаря ли образователната система на потребностите на бизнеса и на обучаващите се в нея?
Според Националната карта на висшето образование, поддържана от МОН, най-масовите специалности са тези в област 3 „Социални, стопански и правни науки“. Тук има редица дефекти в подзаконовата нормативна уредба, които дават възможност висшите училища да имат стимул да дипломират всеки приет студент, без обективно да измерват качеството на неговата подготовка.
Например, липсва унифицирано нормативно дефиниране на национално ниво, какво е учебник, учебно или учебно-методическо помагало. В същото време, в Закона за развитие на академичния състав в Република България (ЗРАСРБ) има нормативна дефиниция на национално ниво за това какво е научна монография, но няма нищо за учебниците. По този начин не става ясно, какъв да е обемът на учебниците, какво да е нивото на тяхната оригиналност, какво съдържание те да представят от учебната програма по дадена дисциплина. За учебниците няма изискване за цитиране на текстове, които са заимствани от чужди разработки. Така не може да се разбере, какъв процент техният автор е превел от чуждестранни учебници и ги е смесил, но по мои наблюдения в много случаи заимстването чрез смесване стига до 80%. Това води до лош имидж на българските висши училища в чужбина с оглед спазването на авторските права, но тъй като сме малък пазар, до момента няма съществени проблеми. Реално се издават учебници на конвейер, които преподавателите пишат с цел кариерно израстване, а не да са полезни за обучение на студентите. В много случаи те са някакъв микс от няколко международно известни учебници, издадени от реномирани висши училища. Понякога се въвеждат „нови“ нелогични термини и категории в българското образование, защото авторите не владеят добре езика, от който превеждат. Тогава студентите не могат да усвоят написаното в учебника, защото то е нелогично и това се отразява както на успеха им от следването, така и на познанията им.
Процедурата на приемане на учебни планове и програми във висшите училища гарантира ли тяхното качество?
Според правилата на МОН, в приемането на учебните планове и програми трябва да участват представители на бизнеса, но в много висши училища като „мними“ представители на бизнеса се приканват докторанти, които са на ниски длъжности в различни фирми (секретарки, младши експерти). Ръководствата на фирмите даже не знаят, че съответната секретарка ги представлява, че даже представлява и целия български бизнес при приемането на учебни планове и програми във висшите училища. За да се сложи край на това „привидно“ удостоверяване, трябва представителите на бизнеса да се посочват или от браншови организации, или от национално представени работодателски организации, като пълномощните им задължително се прилагат към протокола на съответния факултетен съвет.
Достатъчно подготвени ли са преподавателите, за да гарантират качество и приложимост на знанията на студентите?
Как се определя кой преподавател да води даден лекционен курс? В момента поне в област 3 „Социални, стопански и правни науки“ това става на база на темата на дисертацията или монографията на даден преподавател. Нищо, че тази дисертация или монография не е индексирана никъде или в някой нищожен индекс. Не се гледа, че в катедрата или факултета има преподаватели в много публикации или цитирания в Scopus, които имат международно признание. Важно е, кой е по-близък до ръководството, за да му е била определена добра тема на дисертацията или монографията, по която той не може да напише нищо, което да се индексира в голям индекс. В този контекст, кой преподава на българските студенти и дали това са най-добре подготвените преподаватели? Въпросът е реторичен.
