Водеща: Сашо Дончев – една бяла врана, според мен, в средите на българските предприемачи и не само. Ерудит, който чете много и произнася с благоговение думата труд. Поканих го да ми гостува, защото да се разговаря с него от една страна е провокация за ума, но и защото покрай поредната инициатива да се смени избирателната ни система, да се премине към 100% мажоритарно гласуване разбрах, че и той също е радетел на тази избирателна революция. И нима наистина е оптимист, че има начин да се измъкнем от политическото тресавище и как да стане това? Сашо Дончев, добро утро.
Сашо Дончев: Добро утро, Люба.
Водеща: Нима може мажоритарният вот да бъде някакво хапче срещу пропадане?
Сашо Дончев: Сега, най-вероятно моите аргументи могат да стигнат само до тези българи, които не са загубили вяра, че в България има нормални, порядъчни хора. Такива... моралът, който следват, е базиран на етичните норми на християнството. Ако липсва тая вяра, то тогава съвсем логичният въпрос е – какво правят тук? Нали, те просто не трябва да живеят в България.
Водеща: А къде да отидат? Вегетират...
Сашо Дончев: Ами да намерят някъде, където ги има тези, техните хора. Но това е една друга тема, не за това ще говорим днес. Просто искаш да подчертая, че е изключително важно да се вярва, че тези хора ги има. Може би на нас ни изглежда всичко толкова сиво и безперспективно, защото най-често, някак си, живеем, как да го кажа, в териториите на медиите.
Водеща: Омърсено изглежда?
Сашо Дончев: Територията на медиите за моя радост, предполагам и за твоя, е много по-малка от територията на България. на тази, голямата територия, има едни хора, които даже нямат време да комуникират или изобщо да общуват с медиите толкова често, колкото може би на вас – журналистите – ви се иска. Хора, които... ето сега е пролет, които сега стягат машини, техника, инвентар, за да започнат да орат, да сеят. Има такива, които всяка сутрин стават в 3-4 часа, за да замесят хляба. Има такива, които всяка сутрин в 7 часа са в училище, за да посрещнат нашите деца; такива, които са на дежурство в болниците. Тези хора...
Водеща: Това е публиката на тоя тип.
Сашо Дончев: Това е народът на България. а тези, които са в медиите, никой не им отказва правото. Просто, нека се огранича с тая характеристика, те не са представителната извадка. Това е една друга част от българския народ. Наричат себе си често елити.
Водеща: Елити, да.
Сашо Дончев: Не знам дали и на какво основание. Може би защото говорят гладко, може би защото, възможно е да са чели повече книги. Но вижте, виж, Люба, едно е или иначе ще го кажа – можеш да се подготвиш за живота, четейки много книги, завършвайки престижни университети, но животът не може да се научи. Той трябва да се живее. Само живеейки го, само правейки нещата, ти можеш да твърдиш, че наистина ги разбираш. И какво искам да кажа в това отношение...
Водеща: Значи тия хора, които ти изреди, работещите, тези, които знаят какво е самият живот и знаят как да го живеят, а не го живеят през медиите, които се вземат много за велики, те са публиката на посланието, че имаме спасение в някакви крачки.
Сашо Дончев: Само с това уточнение, че аз не казах, че само медиите се смятат за велики, а и техните и гости, защото от сутрин до вечер има едни хора, които когато и да включиш телевизора, ще попаднеш на някой умен човек, който те съветва как да живееш. Те са различни.
Водеща: Помислих си, че ще кажеш, че ще попаднеш на Мая Манолова. Когато и да включиш телевизора, попадаш на Мая Манолова.
Сашо Дончев: Те са различни и като визия, и като начин на говорене, но онова, което ги обединява, е точно това, с което свърших предното си изречение – те никога, нищо, от първо лице единствено число, собственоръчно не са свършили в тоя живот. Те само съветват. Продължавайки нататък, да – това е публиката. Изобщо това е обществото на тези българи, за които говорим. Защото всички говорят за разпределение, за преразпределение, всички говорят как ще вземат, ще дадат. От къде ще го вземете? Благодарение на тези, за които аз говоря, има кой да го произведе, защото нещо, преди да бъде разпределено и преразпределено или откраднато, както най-често се случва, някой трябва да го е произвел. Та за тези хора говоря.
Водеща: Значи ти имаш надеждата, че тези хора могат да получат, така да се каже, най-сетне политическо представителство.
Сашо Дончев: Люба, нашият голям проблем е със 130-годишна давност или 136 вече. Това е, че българското общество не е имало привилегията като другите свободни нации да създаде своята държава. Ако щеш да изстрада необходимостта да има държава, да осмисли какви точно функции ще възложи на държавата, така че животът му да стане по-добър.
Водеща: Тоест ние имаме държава, ама не сме я изстрадали. Това искаш да кажеш?
Сашо Дончев: Това е държавата на нашите елити. Те са направили това, което са успели да направят. И затова в нашата държава партизанщината е нещо, което е ежедневие...
Водеща: ...което я изяжда от години.
Сашо Дончев: ...и което е от първите години след освобождението, това не е от вчера.
Водеща: Добре, какъв е шансът тази държава да си я изстрадаме ние?
Сашо Дончев: Ами да си вземем хората първо, може би...
Водеща: Ама как?
Сашо Дончев: Като постепенно се усетим граждани. Когато разберем, че всъщност, в продължение на предишния ни разговор, всъщност всички права са нашите права. Да вземем най-напред да си ги поискаме обратно, да си ги възстановим и след това да започнем да водим разговора – а какво искаме да постигнем през тази държава, и да заделим толкова от своите права, да отчуждим, и да заделим толкова от своите средства, не повече, само толкова, колкото са нужни за постигането на тази обща цел. Онова, което според мен, а и всъщност може би го дължим още в самото начало на разговора това уточнение, че ако ние искаме да запазим държавата, тази държава, тази, която е реплика на социалистическата държава с всичките нейни функции, то мажоритарният вот няма да ни помогне. Няма да ни помогне, защото тя се занимава с много неща, които не са нейна работа и те създават много възможности, как да го кажа, за кражба, злоупотреба с публични средства.
Водеща: Въпросът е дали мажоритарният вот ще ни помогне да се отървем от призрака на социалистическата държава, който ето и сега ни преследва.
Сашо Дончев: Би могло, но първо трябва да се усетим граждани. Второ, трябва да се вгледаме в хората около нас, защото като тръгнем да избираме мажоритарно, ние не трябва, особено пък след последните, всичко онова, което се случи последните двадесет и няколко години, ние не трябва да се доверяваме на други. Прости ми тази ерес, но ние не трябва да се доверяваме на това, което чуваме от медиите за един или друг. Ние трябва да познаваме човека, за когото гласуваме. Нещо повече, ние трябва да го намерим сред всички нас и да го помолим да се ангажира, да не стои в страни...
Водеща: Да го кандърдисаме?
Сашо Дончев: Да го кандърдисваме, да.
Водеща: Не той на нас да ни скача на главите.
Сашо Дончев: Не, защото политиката, Люба, не е професия. Тя трябва да е призвание. И всички онези, които се опитват да я превърнат в професия – какво точно произвеждате, по дяволите?
Водеща: Да, обаче ето как се получава. Всички ни убеждават – мажоритарен вот, много лесно може да бъде корумпиран, много лесно може да бъде купен...
Сашо Дончев: Това са глупости. Виж, Люба, светът безусловно е, как да кажа, субективен. Всичко това, което и аз съм го чувал многократно, участвал съм в много подобни спорове, когато говорим, някои хора забравят, че ние всъщност представяме себе си. Ние всъщност разказваме на другите каква е нашата етична система, морална система. И когато някой казва, че всеки е готов да се продаде, той казва за себе си, че е готов да се продаде. Аз пък вярвам в другото. Аз пък вярвам, че в България има страшно много достойни хора, които няма да обслужат чужд интерес за пари. Няма да го направят.
Водеща: Това означава, че политиката е призвание, а не професия.
Сашо Дончев: Това означава, да.
Водеща: Тоест отиваш и донякъде безкористно се включваш.
Сашо Дончев: Виж, то не е... как да го кажа... безкористно в общия смисъл на думата.
Водеща: В смисъл не си готов да се продадеш.
Сашо Дончев: То е потребност, то е вътрешна нагласа. Ти цял живот си създавал. Ти цял живот си помагал на другите да открият себе си.
Водеща: Как да стане? Как да го наложим това нещо?
Сашо Дончев: Ще се случи, но то ще се случи от само себе си. Виж в контекста на последните международни събития. Знаеш, че аз не обичам да говоря за геополитика, но очевидно е, че всички държави се променят. Очевидно е, че всички държави са в криза. Очевидно е, че навсякъде по света всички хора са недоволни от живота, който имат. И очевидно е, че технологиите ни помагат да общуваме вече без посредници и общувайки ние започваме да откриваме себеподобни, ние започваме да добиваме вярата, че не сме сами в този живот, че като нас има и други. И започваме да се самоорганизираме и това ще даде резултат. Това обезателно ще даде резултат. А в контекста на международните събития исках да кажа, че слава Богу в последните двадесет и няколко години никой не отказва правото на хората да избират къде да живеят. Ние много често се вайкаме как така...
Водеща: Ама ти току-що изгони тези, дето не вярват във съзидателността, които непрекъснато мрънкат, които са страшно недоволни...
Сашо Дончев: Ако мрънкат и не бягат и не променят нищо, значи само мрънкат и са съгласни с това, което имат.
Водеща: Да си ходят каза ти...(смее се)
Сашо Дончев: Но исках да продължа...не отказваме правото на хората, след като не харесват живота тук, да ходят да живеят на друго място, да търсят възможност да реализират себе си другаде. Когато става дума за отделен индивид, той няма друг шанс – отива на Терминал 2. Но когато става дума за цяла общност, тя може да се премести с къщите, със земята, с всичко онова, което притежава. И нейно свещено право е да го направи.
Водеща: Но ние всички очакваме някакъв пробив, веднага го искаме.
Сашо Дончев: Да, искам само да ми позволиш едно изречение – беше много странно, когато тези дни един политик каза „ама какво ще стане, ако някъде там в Кърджали направят референдум, подтиквани от външни?”. Уважаеми господа политици, старайте се животът в България да е толкова добър, че не да гони своите българи в чужбина, а да привлича и да бъде атрактивен и за други хора, които живеят в по-лоши общества, да реализират себе си тук. А да държим насила някого – това е робство.
Водеща: Да, така е. Ние се чувстваме заробени в държавата.
Сашо Дончев: Абсолютно, защото държавата ни е такава.
Водеща: Огнян Минчев нарича обществото „овчество” – страхотно се възхитих! А пък ти ми говориш утопично. Това всичко е така, но как да видим, че този пробив се случва. Гледай какво става на евроизборите сега – идват нови лица, нови Българии – с цензури, без цензури, втурват се. Как да ги разберем?
Сашо Дончев: Ще ти отговоря. Само за характеристиката, която направихме на държавата – исторически е доказано, че държавите са възникнали по две технологии. Едната, правилната, е като еволюция на обществото, както казахме в началото – като осмисляне на потребността на онова, което можем да свършим заедно чрез инструментите...
Водеща: Общи цели...
Сашо Дончев: Да, на държавата. Другото е като инструмент за владеене на завзета територия. Ето нашата държава е точно такава. Тя не е продукт на обществото, тя е инструмент за владеене на завзета територия.
Водеща: Да си запазим Онгъла.
Сашо Дончев: Да и всичко това, което те го говорят публично, то е доказателство на тази моя теза.
Водеща: От хиляда триста и кусур години насам не осмислили потребността си от общите цели.
Сашо Дончев: Не сме били свободни. Това е дейност, която може да бъде извършена и да има положителен резултат само от свободни хора.
Водеща: Да, но от някъде трябва да се почне...
Сашо Дончев: Ами виж от някъде ще се започне. И аз казах как това ще се случи, как обществото започва да се самоорганизира. Не е ли достатъчна радост фактът, че има толкова много хора, които вече, независимо от желанието на политиците, не се страхуват от тях?
Водеща: Не само това, те не ги забелязват. Те не гледат телевизия.
Сашо Дончев: Обществото се събужда, обществото започва да се организира. И това, че тези хора не го забелязват, те рано или късно ще платят сметката. А откъде да се започне? Ами вижте, ако за всички, които са в парламента, сме гласували 25-27%, не знам точно цифрата...не е много важна, то значи има някъде около 60-70% българи, които не са гласували за тези, които са във властта. Ами ако тези 60 -70% българи, които спрямо електората са колко – три и половина, четири милиона население – изведнъж бъдат привлечени от индивидуални каузи, които... питаш как да тръгнем...
Водеща: Ами ето на Бареков индивидуалната кауза...
Сашо Дончев: Е, не, това е партия отново. Не е проблем партията, аз не съм против партиите, аз съм против лидерските партии, защото тогава, когато партията реално няма идеология, няма политика, няма политическа програма, очевидно е, че онова, което в желанието си хората подкрепят лидера на тази партия, може би в малки изключения – това по отношение на БСП – а иначе всички партии са лидерски, въпреки че и БСП се стреми да стане лидерска. Но това е друга тема, тя не ми е толкова приятна. Искам да кажа само, че сега, ако тези три и половина милиона българи, които няма за кого да гласуват, изведнъж съзрат такива мажоритарни кандидати за европейския вот, знаеш ли как ще се объркат сметките и на политиците и на...
Водеща: Ама няма!
Сашо Дончев: Ами ще се появят. Той още не е тръгнал...
Водеща: Ама кога да се появят?
Сашо Дончев: Има достатъчно време, ще се появят. Ако не се появят сега, ще се появят на следващите избори. За съжаление процесите в едно общество изискват повече време. Всичко е култура. За да може да се развива културата на една общност, е нужно време. Нужна е еволюция. И това, което сега ще кажа, е може би най-тъжното – по насилствен начин можеш да промениш културата на едно общество, но само към лошо. По насилствен начин културата на едно общество не можеш да я промениш към добро. И това е нашият проблем.
Водеща: Трябва да се случва само.
Сашо Дончев: Само да обясним, защото много хора имат тясно разбиране за понятието култура. Култура е всичко онова около нас, което виждаме, чуваме и т.н., и което не е създадено от Бога, което е природата.
Водеща: Да, но тази култура, за която ти настояваш непрекъснато, направил си училище – Българското Школо – за да създаваш очевидно такъв тип кадри, но това време между сега и бъдещето трябва да го запълним с персони, които да бъдат автентични. Как да стане това?
Сашо Дончев: Много неща ми се иска в отговор на това да ти кажа, но онова, което ми се струва, че възпира еволюцията е загубата на памет. След всяка смяна на властта, след всеки нов партизански отряд, който идва във властта, все по-очевидно и по-болезнено започвам да усещам какво им е било на онези предприемачи ’47-’48 година, които са се изправили срещу младите, в кожените якета, с оръжието...
Водеща: С тужурките...
Сашо Дончев: Да, тужурките. И е трябвало да обясняват какво е това съзидание. Ами не можеш да обясниш на хора, които никога не са се трудили, които никога не са създавали, които никога не са виждали радостта в това, че това, което го създават, е полезно за някой друг. Но на тях не може да им обясниш какво е труд, какво удоволствие е всичко това.
Водеща: Еволюцията казваш ти, да разчитаме на културата на еволюцията. Само едно нещо ми кажи, че вече прекаляваме във времето. Журналисти се втурват към политиката непрекъснато. Ти имаш вестник, който поддържаш в постоянна опозиционна позиция. Вярваш ли в журналистите като мажоритарни лица в политиката? В смисъл, че излъчват личността си, излъчват нещо, което е извън диктатите...така да кажем.
Сашо Дончев: Аз не съм свикнал да обобщавам, дори и по професии. Не мога да правя характеристики на някакви групи хора. Може би има сред журналистите хора, които мислят по този начин.
Водеща: Стават за политици...призвани.
Сашо Дончев: Да, за които това е призвание. Но за да е призвание, ти трябва всичко онова, да не го повтарям, да си го изживял. И най-вероятно тези хора, които ако сме в състояние да почнем да ги откриваме, да ги посочваме, да ги кандърдисваме, както казваш ти, да се ангажират, те най-вероятно няма да имат нужда от секретарки да им се плаща, от коли...те няма да имат нужда от това заплащане изобщо – от държавни субсидии. Те няма да имат нужда от това. Те ще имат възможност, след своите 50 или 55 години, да продължат активния си живот. Те ще бъдат щастливи от факта, че обществото е оценило всичко онова, което те са направили преди това.
Водеща: Сашо Дончев! Предприемачът, който смята, че политиката е призвание и можем да го разберем по това, че кандидат политиците се отказват от екстри и луксове и субсидии.
