Посланията на Европейската комисия за дигитализация на всички сфери на социално-икономическия живот се чуват добре и в България. Основно в частта на планираните суми. Има и множество изказвания на политици и медийни публикации, които ни пращат или в едната, или в другата крайност: от „България има най-бързият интернет в Европа“ до „за електронно управление се дадоха 1,5 милиарда лева и още е в началото“. Особено впечатление прави широката употреба на термина „дигитален хъб“ без да се знае какво е това. А европейските дигитални хъбове ще бъдат гръбнакът на общество и икономика съвсем скоро – т. нар. единен цифров пазар.

Потърсихме неутрални източници на данни, които позволяват съпоставимост. Има такива, но част от най-актуалните данни за всички държави-членки на ЕС са налични за 2018 или дори няколко години преди това. Въпреки това и поради важността им, правим преглед на най-важните индикатори и мястото на България в ЕС и съпоставими новоприети държави-членки (след 2004 г.).

По разбираеми причини отделяме особено внимание на дигитализацията на публичното управление (държавно, общинско) и на бизнеса (независимо от размера).

Видно е значителното изоставане на България от страните, с които бихме искали да се сравняваме. Едва ли е утешение фактът, че Румъния е след нас.

Когато се говори за свързването на различни бази данни (на различни ведомства), предпоставките за последващо електронно управление са обединени в 5 индикатора. Отговорът на въпроса „защо е-управлението не се случва в България“ е скрит именно в слабото ни представяне по тези 5 индикатора.

Вижте целия текст, както и графики, в прикачения документ!

Прочетено: 2822