КВОТИ ЗА УНИЖЕНИЕ НА ХОРА С УВРЕЖДАНИЯ
Държавата е на път да направи поредна неадекватна стъпка за интеграция на хората с увреждания в България. Обсъждат се промени в трудовото законодателство, според които фирмите ще са длъжни да наемат определено количество служители с увреждания.
Предвидени са квоти, според броя служители в конкретните компании:
- работодатели с 20 до 49 работници трябва да назначат поне един човек с увреждане,
- с 50 до 99 – двама служители с увреждане,
- със 100 и над 100 – четири процента от средносписъчния им състав.
Ако не се назначат бройките хора с увреждания, конкретната фирма трябва да внася всеки месец във фонда към Агенция за хората с увреждания такса в размер от 30 на сто от минималната заплата за всеки неназначен човек с увреждане.
Моята теза е, че предвидената регулация е пълна глупост, унижава активните хора с увреждания в България и създава негативно отношение към хората с увреждания като цяло. Съответно вместо да постигне търсените ефекти – като интеграция и реализация на хората с увреждания – тя ще има съвсем малък частичен позитивен ефект за някои хора, но доста негативни ефекти като цяло.
Общо взето, изцяло си влизаме в ситуацията Видимо и невидимо, описана от френския икономист Фредерик Бастиа.
Основна причина за това е, че държавата не разполага с нужната информация нито за потребностите на хората с увреждания, нито за начините, по които те се реализират, нито за конкретните ситуации, в които това се случва, нито за начините, по които това се случва устойчиво и градивно.
Още в началото правя уговорката, че съм наясно, че в доста фирми не гледат добре на хората с увреждания и не биха назначили такъв служител. Обаче това е въпрос на естествено развитие на културата в България, а подобни регулации само биха влошили отношението на бизнеса към този сегмент от трудовия пазар.
И, да не забравя, изказвам се от позицията на реализирал се човек с увреждане. Имам ДЦП, обаче имам също малък бизнес с копирайтинг услуги и освен това работя като копирайтър в голяма международна компания.
Да започваме…
Унижението
Повечето политици в България и огромна част от българското общество имат изключително нелепо и унизително отношение към хората с увреждания. Отчасти това се дължи на натрупани комплекси, отчасти – на колективистко-алтруистично мислене.
Така се създава и поддържа представата, че хората с увреждания са силно еднородна група от страдащи същества, които непрекъснато имат нужда от помощ и само от помощ. И тъй като отделните хора се уморяват да съжаляват и съчувстват, отговорността за грижата се прехвърля на държавата.
Която държава превръща лигавото алтруистично отношение в неадекватни социални мерки. А тези социални мерки, нямат нищо общо с характера, навиците, философията и потребностите на истински активните хора с увреждания – тези, които наистина се интегрират успешно.
Така пък се поддържа нелепата ситуация, че държавата и обществото си измиват ръцете с поредна алтруистична постъпка, а активните хора с увреждания са унизени и оставени в сянка.
Примери за последици от подобни ситуации много. Например вместо училищата да се направят достъпни за хора с увреждания, се харчат пари за специализирани заведения, в които да растат и учат „различните деца“. Вместо да се мисли в посока достъпна градска среда и достъпен транспорт за хора с увреждания, се дават пари за домашни помощници. Вместо да се разпределят асистентските плащания спрямо активността на човека с увреждане и реалните нужди, които той среща в ежедневието си, от време на време се обсъжда те да бъдат като социална помощ за семейството.
На практика за истински активния и горд човек с увреждане това алтруистично отношение е унизително, а и минималните му ефекти често не достигат до него. Точно защото той не е „изпаднал и страдащ инвалид“.
Всъщност истинската интеграция се получава в естествена среда. Няма как да бъдеш истински интегриран, ако отсрещната страна всячески се опитва да те „приеме като човек с увреждане“. Нито един от приятелите ми и надявам се от клиентите и колегите ми не ме приема като човек с увреждане. Да помагат ми в конкретни ситуации с физически препятствия, но за тях аз си оставам:
- Марто, с който си пия ракията
- Марто, с който излизам, празнувам, организирам вечери, защото ми е приятел
- Мартин Търпев, който ще напише текстовете за сайта ми
- Колегата Мартин, който е отговорен за рекламните текстове за тази кампания
Всяко друго и алтруистично отношение за мен е обидно и унизително, затова по принцип гледам с подигравка на всякакви типично социални програми за хора с увреждания. Нещо повече: от опит знам, че тези програми в по-голямата си част са с неискрени мотиви и пропити от съжаление. Което ги прави кухи и подвеждащи.
А смея да твърдя, че изначално хората с увреждания, които могат да бъдат добри служители са с моето мислене. Тоест вероятно е, дори и квотите за хора с увреждания да се напълнят, това да стане в голяма степен с едни непродуктивни служители, които наистина са в тежест на фирмите.
И които в крайна сметка ще подринат авторитета на адекватните хора с увреждания.
Защото хората с увреждания са различни индивиди а не еднородна група.
Което ни води до следващия проблем с предвидените от държавата квоти.
Липсата на знание
Поради съжалително-алтруистко-колективисткия подход, предвидените от държавата мерки за трудова реализация на хората с увреждания, страдат от недостатък, посочен от австрийския икономист Фридрих фон Хайек.
Те се създават и налагат без знание за реалните казуси в трудовата реализация на хората с увреждания. Защо по-точно става така?
Накратко, бюрократите нямат и няма как да имат представа за специфичните детайли в живота и работата на един активен човек с увреждания. Нещо повече: от десетилетия активните хора с увреждания в България, алармират за неадекватността човекът с увреждане да бъде разглеждан като медицински картон.
Уви, държавата няма как да промени много тази практика, точно поради липсата на знание за реалните възможности и потребности на активните хора с увреждания.
Защото, както посочва и Хайек, знанието в икономиката е разпръснато. Как така?
Активният и горд човек с увреждане се образова, развива трудови умения, според спецификите на ЦЯЛАТА си личност и от тази перспектива влиза в специфични отношения с клиенти, колеги и работодатели. Двама души с една диагноза – примерно ДЦП – могат да са доста различаващи се като възможности, потребности, навици и специфика на работа.
Даже и да гледаме предимно увреждането – което би било грешно – отново поведението на конкретния човек с увреждане в конкретната ситуация поставя пред него уникални предизвикателства. Понякога дори и самият човек с увреждане не знае как ще се справи с тях и дори може да не знае за съществуването им, преди да попадне в ситуацията.
Аз например имам проблем с ръцете. Получавам спазъм, когато трябва да извърша по-фини движения. Самият аз не знам в кои точно ситуации това как ще ми попречи и какви ще са решенията. Но с колегите ми – които са много печени и готини хора – откриваме решения на момента. Така си изграждаме работни практики. Ползваме повече техника, избягвам да се заемам със задачи, изискващи въвеждане на данни в екселски таблици – защото съм по-бавен, използваме практиката на обобщение на обсъденотo и си пращаме на имейлите Munutes of meeting и много други.
Като забележете, не подхождаме от гледна точка на съжалителното „интеграция на хора с увреждания“, а наистина намираме решения, които реално ме приобщават към работния процес.
Така е и с клиентите ми. Подготвил съм си практики и формати, с които да ми дават заданията си за копирайтинг услуги, ползвам таблет по време на срещи, понякога ползвам диктофона на смартфона си.
Това е истинска интеграция. В реалната ситуация, сред детайлите на тази ситуация, екипиран с гордост, самоуважение и освободен ум. Истинската интеграция на пазара на труда се случва, когато човекът с увреждане прилага и развива специфичните си умения, изпълнявайки задачи, възложени му от шефове, колеги, клиенти.
Видимо и невидимо
Това, което описах е точно казусът, описан и от френския икономист Бастиа. Държавата няма и най-малка представа за това как всъщност се справят активните хора с уреждания и какви са истинските предизвикателства пред тях. Затова, когато прави подобни политики, всъщност създава много невидими негативни ефекти, зад прочувственото „да подадем ръка на хората с увреждания в суровия свят на бизнеса“.
Такива невидими ефекти са например:
- Създаване на напрежение между бизнеса, хората с увреждания и техните колеги
- Създаване на пречки пред реализацията на хората с увреждания. Работодателите или не ги наемат, заради свързаните с това регулации, или ги наемат на позиции, които са унизителни за някои специалисти с увреждания и им пречат да развият уменията си.
- Демотивират се някои хора с увреждания да развиват умения. Срещал съм такива. Те си мислят, че социалните програми ще ги бутат до живот и не се напъват особено. В резултат, не откриват и не развиват специфични трудови умения и навици и наистина се превръщат в едни постоянни потребители на социални програми. И заживяват от социална програма до социална програма.
- Поддържа се доста притеснителната ситуация „абе ти си нает/или приет в дадения кръг, обаче някак си насила, по милост, защото трябва да сме добри“
Така невидимото е, че се създава и поддържа една прослойка от хора с увреждания, които наистина не могат да се реализират в автентичния смисъл на тази дума.
И тази прослойка си става електорат на левите политици.
Което ни води към мотивацията, оценките и… Мизес…
Проблемът с оценяването
В своя трактат по икономика австрийският икономист Лудвиг фон Мизес подчертава значението на субективните оценки за формиране на цените и впоследствие за извършване на разнообразни икономически калкулации и действия.
Квотите за хора с увреждания обаче се планират извън ситуацията на субективните оценки на отделните хора с увреждания и отделните компании. Просто дадена компания трябва да наеме определен фиксиран процент хора с увреждания. На какво основание? Просто защото политиците така казват.
Обаче всяка компания е различна, има различни нужди и различен паричен поток. Някои компании оценяват по-високо един тип служители – примерно анализатори, или счетоводители, или администратори -, докато други компании се нуждаят от повече маркетинг експерти, специалисти по онлайн комуникация, проджект мениджъри, копирайтъри.
Хората с увреждания също оценяват трудовите ситуации и възможности по различен начин. Освен различни увреждания, те имат, по-важно,
Различен подход към увреждането си.
И съответно се развиват в различни професионални области с този различен подход. Отново ще подчертая дебело, че за истински активния и горд човек с увреждане, не самото увреждане е водещ фактор за действие, а
неговите реални интереси, желания за реализация, мотиви и конкретни възможности.
Аз, въпреки физическите ми затруднения, намирам областите, в които да бъда полезен. Възползвам се от технологиите и дигитализацията на света, реализирам се в областта на копирайитнга и онлайн маркетинга по свой начин и
никой,
освен аз, колегите ми, шефовете ми, партньорите ми и клиентите ми,
не може да оцени нито работата ми, нито средата, в която работя, нито потребностите от продуктите на труда ми, нито резултатите ми.
Точно защото, за да направиш тези оценки, ти трябват детайлни данни от специфичните работни ситуации, в които попадам.
Само в специфичните ситуации съществува информацията, която е необходима за да оцениш потенциала на един служител с увреждане – когато го назначиш на съответна позиция, със съответни отговорности, като преди това си го оценил субективно като специалист.
Реално аз не се реализирам с увреждането си – схванатите ми крака не създават рекламни текстове за сайтове, а със всички невидими за държавата качества на работата ми, които аз, работодателят и клиентите ми оценяваме.
Затова на практика квотите за хора с увреждания нямат адекватна база за изчисление. И когато кажеш, че в еди коя си фирма трябва да бъдат назначени еди колко си хора с увреждания, стреляш в тъмното.
Защо толкова? С какви умения? За каква работа? На каква заплата? За колко време?
Държавата не знае, фирмите да му мислят, политиците изглеждат „много грижовни“.
Жалка история.
А всъщност…
Компаниите наемат хора с увреждания и без регулации
Тук става наистина жалка история. Някакви тотално неграмотни по темата хора с увреждания и без увреждания мрънкат, обвинява се суровостта на „лошия бизнес и лошите капиталисти“, политиците се правят на велики и загрижени (само мелодията от Междузвездни войни липсва, когато дават интервюта), а някои компании
вече решават проблема!
Без да тръбят много.
Това са наистина достойни хора, достойни работодатели, достойни капиталисти!
Например Теленор! Теленор има специална програма за наемане на хора с увреждания. Нарича се Open Mind. И всяка година компанията наема нова група служители с увреждания, които придобиват безценни умения и опит в реална бизнес среда.
Кока Кола също има установена практика за наемане на хора с увреждания, много преди на българските политици да им хрумне да налагат квоти.
И обърнете внимание…
Понеже това са доброволни инициативи на самите компании, трудовата интеграция на хора с увреждания в тези компании е истинска.
Компаниите наистина наемат служители с увреждания, които работят истински и имат реални позиции. Така хората с увреждания наистина придобиват професионален опит и изграждат трудова култура в реална работна среда. И са наети не поради унизителната причина държавна регулация, а защото специфичните им умения се оценяват.
Важно е да се отбележи, че когато сериозни компании наемат хора с увреждания по тяхна, на компаниите, инициатива, трудовата среда е наистина подкрепяща. По най-малко следните причини:
- Понеже не го правят насила, компаниите наистина подготвят достъпна среда за служителите с увреждания. Подготвят се рампи, асансьори, врати, отварящи се с фото-клетки и бутони. И всичко е подготвено предварително, защото е част от бизнес стратегията на компанията, а не бърз, почти панически отговор на държавна регулация.
- Понеже именно сериозни компании наемат хора с увреждания, в тях вече има нужната култура за истинска интеграция.В сериозните компании работят повече интелигентни и възпитани хора, които наистина се превръщат в подкрепящи колеги на човека с увреждане и когато мотивите тръгват от стимул за реален бизнес, истинската интеграция се случва. А където такава култура е малко, се изгражда бързо в процеса на работа.
- Понеже става дума за корпоративна политика, служителят с увреждане не е приет за натрапник, на когото „трябва да се помага, заради регулация“, а за реална част от екипа. И наистина натрупва опит. И се чувства горд и ценен.
Разбира се и компаниите допускат грешки. Хората по принцип грешат. Обаче искреността и про-пазарният подход в частния бизнес са работещите средства за изчистване на тези грешки. При това за устойчивото им изчистване.
А държавата всъщност доста пречи на компаниите – включително пречи и да наемат устойчиво хора с увреждания
На практика колкото повече, по-големи и по-богати стават компаниите в България, толкова по-големи са шансовете за трудова реализация на хора с увреждания.
Това се дължи на много неща. Финансова възможност за наемане на служители, финансова възможност за изграждане на достъпна среда, развитие на култура у служителите.
Така в реална работна среда компаниите устойчиво развиват подхода си към служителите с увреждания.
Държавата обаче създава пречки пред тези процеси. И типично за нея, когато с една регулация прецака нещо, следва втора, която уж да оправи нещата, но ги допрецаква.
Бизнесът не се интересува от хората с увреждания? Това не е вярно. Има фирми с негативно отношение, да, но това се дължи на общата българска неадекватност по темата, а не на някакъв зловещ характер на бизнеса.
Всъщност тенденциите в момента се обръщат. Компаниите все повече разбират, че хората с увреждания са апетитен таргет за наемане, защото:
- Приемат наемането си по-емоционално, като признак за високата култура на компанията и са доста мотивирани да се докажат. Което често ги прави отлични и много съвестни служители.
- Когато наемат хора с увреждания, компаниите развиват културата си и подобряват репутацията си. Противно на много хора, аз смятам за редно да си правиш PR, когато вършиш хубави неща.
- Активните хора с увреждания могат да бъдат доста интересни и полезни служители. И това извън мотивацията им. Истината е, че когато си с увреждане, но си активен, уверен и горд човек, търсиш и намираш начини, а не проблеми в бита си. Така придобиваш разнообразни знания и умения, полезни за бизнеса. И по-важно, придобиваш настройката винаги да търсиш начин да се справиш. Защото си истински мотивиран. Това по естествен път ти вдига цената.
Така в практиката компаниите, които наемат хора с увреждания по естествен път и доброволно, научават много за философията и живота на активните хора с увреждания и наемат полезни служители. Хора с увреждания с реален шанс за развитие в конкретна професионална област, които са верни на компанията, най-малкото, заради дадената възможност за професионално развитие.
Всичко това изчезва, ако хора с увреждания се наемат по принуда и просто за да се запълни някаква квота.
Още повече, малко е нагло държавата да говори за квоти за хора с увреждания, а в същото време…
Да създава пречки пред наемането им.
Освен нагло, е и шизофренно.
От години активните хора с увреждания страдат от държавните регулации към бизнеса. Държавата всъщност често изкуствено вдига цената на служителите с увреждания, чрез редица неадекватни изисквания към работодателите.
Например:
- Съществуват твърде строги и конкретно разписани изисквания за условията, в които трябва да работи служител с увреждане. Но медицинската преценка често е далеч от реалността. Независимо от диагнозата си, активните хора с увреждания имат различни възможности и потребности. Затова, когато държавата постави на фирмите задължителни условия за средата в офиса например, опирайки се най-вече на медицинска експертиза за състоянието и възможностите, това често няма общо с конкретни служители с увреждания и с техните позиция и изисквания. Но тези условия стават причина кандидатът за работа с увреждане да не бъде нает, тъй като изкуствено го оскъпяват.
- Уволняването на служители с увреждания също е проблем. Държавата и там поставя разнообразни условия, което отблъсква фирмите.
Съществуват още много държавни тежести за бизнеса, които пречат по принцип да се наемат нови служители и особено служители с увреждания.
Затова, ако Държавата има искрено желание да направи нещо позитивно, най-добре да се концентрира върху махането на тежести за бизнеса. Всякакви данъчни облекчения, премахнати регулации, смекчени или направо липсващи изисквания при наемане на хора с увреждания са добре дошли.
Истински социални инициативи за хора с увреждания
Освен инициативите на компаниите, съществуват и редица инициативи за хора с увреждания, провеждани от организации с идеална цел.
Много от тези инициативи са именно в посока на намиране на работа за хората с увреждания.
Например изключително полезни и позитивни са инициативите на организация Jamba. Те са като HR агенция за хора с увреждания, която обаче, освен с търсене на работни позиции за хора с увреждания, се занимава и с обучение. Jamba взима участие в разнообразни инициативи в подкрепа на интегрирането на хора с увреждания. Участвал съм например в тяхна инициатива за подобряване на работната среда.
Също с участието на Jamba се провежда Кариерен форум за хора с увреждания, на който се интервюират кандидати за работа. С подкрепата на Jamba, мой приятел започна работа наскоро.
Та, това е по темата засега. Нека бъдем истински водени от ценности, а не показно алтруистични.
Да приемаш човека с увреждане единствено като обект на помощ в крайна сметка не помага на никого. Особено на истинската интеграция на хората с увреждания.
______________________
Автор: Мартин Търпев
